Политическа партия "Нова Зора"
Начало Актуални новини Издателство Галерия Архив Контакти Връзки
20.09.2017 г.

Тодор Живков - една друга история

 

Минчо МИНЧЕВ

 

Тази история съм я разказвал стотици пъти. Нея няма да я намерите в мемоарите на Тодор Живков. Причината е същата, поради която Пикасо не пише за срещите си с Иля Еренбург, а Еренбург пояснява, че те не са момент от биографията на великия художник, а само знаменателен факт от собствената му биография. И ако има нещо странно и в известен смисъл парадоксално дори, това е, че сядам в петък, на 8 септември, да опиша за първи път тази своя среща с Тодор Живков, която условно започна на същия ден и дата, само че през далечната 1996 г. Чувствам обаче още сега потребността да споделя, че го правя не за да подчертая някаква своя въобразена значимост. Слава богу, срещу тази широко разпространена зараза съм като имунизиран. „Смирение паче гордости”, е казал мъдрецът, а майка ми като ме учеше на ум и разум, все ми повтаряше, милата, тези думи още от времето, когато трудно схващах тяхното значение.

Но искам да кажа и друго. Имам куража да се надявам, че поколенията, родени в годините около вихрушката, която отнесе България не в третия, а в четвъртия свят, все някога ще преосмислят топонимията на свободата и демокрацията. И че в черния пантеон на всемирното зло до понятия като Харвардски проект и Вашингтонски консенсус те ще успеят да запишат и юдинските имена не само на някои нисши офицери за специални поръчки като Ричард Ран и Роналд Ът, но и имената на нашенските туземни колониални администратори като Андрей Луканов, Желю Желев и още плеяда майкопродавци и отцеругатели.

Не крия, че това е мечтата ми. И макар тя да не е само моя, вярвам, че ще се сбъдне, защото господ забавя, но не забравя. И той няма да изтърпи такава чудовищна несправедливост един цял народ да чезне и вехне, а шепа думбази, ограбили труда му, да се разпореждат бездушно с неговия живот. И дай боже, това мое свидетелство да бъде онази молитва за справедливост, онзи макар и малък щрих в образа на истината в битката й с лъжата, който бог ще разчете като молитва на седем милиона българи.

И така, на онзи 8 септември, петък, някъде около 11 часа, в кабинета ми на главен редактор на сп. “Железопътен транспорт” извъня телефонът. Не иззвъня, а по-скоро изпищя. Някой от техниците в сградата на ул. “Иван Вазов” 3 само преди дни бе бракувал стария безукорно работещ „Сименс” и сега вместо поизтритата шайба и благородния му звънец, имах един, с цвета на жаба, апарат с клавиши и с глас на мотоциклет, пришпорен с мръсна газ. Към многото поводи за напрежение в петък това, както ми обясниха „натовско дарение”, добавяше като повод и себе си. И аз всеки път вдигах слушалката нервно. Така беше и този път.

- Търся Минчо Минчев – обяви глас, който ми звучеше някак познато.

Отговорих троснато – аз съм.

- Ти, бе, момче – продължаваше гласът отсреща, - можеш ли да дойдеш при мен в понеделник в 2 часа?

И къде да дойда, отвърнах почти ядосано, някой ми предлагаше среща, без да обяви кой е, и без да назове къде е мястото й. Отсреща обаче простичко допълниха:

- На „Секвоя” 20.

Аз знаех кой живее на „Секвоя” 20, и в последвалата пауза успях да съобразя, че трябва да запитам кой се обажда. И чух краткото:

- Тодор Живков.


25.09.2016 г.

Генералът на българскта надежда

На националното съвещание в НДК на 10 септември, изненадващо и за самия себе си, поисках думата. Бяха говорили вече и председателят на БСП Корнелия Нинова, и кандидатите за президент и вицепрезидент ген. Румен Радев и Илияна Йотова. Дискусия нямаше. Видя се, че активът на БСП приема кандидатпрезидентската двойка. Открои се и замисълът на ръководството: в създадената от управляващите вътрешнополитическа обстановка на „тука има – тука няма”, във все по-недвусмислените опити на външни сили и интереси да бъде повлиян българският избирател в изборите за президент, коалиция „БСП лява България” се явява с твърда увереност, с ясни критерии в избора на своите кандидати и с добра кондиция в предстоящата изборна битка за победа. Разговорът и поставените въпроси от залата, с нюанси от организационно-технически характер, съвсем естествено вече сваляха политическия градус на събитието, започнало с горещи призиви за победа „по медковски”, сиреч, седем пъти подред! – от представителя на община Медковец Димитър Макавеев.

ген. Румен Радев и Илияна Йотова


25.09.2016 г.

По волята на сърцето 

Уважаеми другари,

Уважаеми г-н генерал,

Заставам пред вас, за да ви поздравя за доблестта и честта да понесете товара на доверието на стотици хиляди, на милиони българи. Като пилот, който повече от 15 години е пилотирал изстребител в страж на родното небе, Вие знаете, че като всяка птица, и бойната машина може да лети само с две крила. И само любовта в песните на Ала Пугачова може да лети с едно крило.

Казвам това, защото в битността си на бивш локомотивен машинист, аз петнайсет години с колелата съм нарязвал мрака на катранени филии. И защото знам, че за да стигне влакът до крайната гара освен мъжество, безсъния, увереност и хиляди конски сили, трябват и релси – две опори, без които няма движение напред.


10.12.2015 г.

Великото противостоене и изборът на България

Без съюз с Русия не може да има България.

Свидетели сме на събития в Близкия изток, динамиката и остротата на които може да променят политическата карта на Черноморския регион за десетилетия напред. Тези събития пряко засягат България, българската държавност и бъдещето на народа ни.

Острата криза, възникнала между две съседни на България държави – Русия и Турция, изисква бърза и ясна оценка от страна на българските държавни власти на събитието от 24 ноември, станало повод за кризата, когато над сирийска територия турски изстребител Ф-16 свали завръщащия се в базата си руски военен самолет Су-24 М, незастрашаващ с действията си територията на Р Турция. А въоръжени ислямисти, противно на всички международни конвенции и военни кодекси на честта, разстреляха във въздуха катапултиралия руски летец подп. Олег Пешков.

Това е опасен прецедент, носещ взривоопасния потенциал на истински казус бели и да си затваряме очите пред суровата реалност, означава незрелост и престъпна безотговорност. Необходимо е ясно послание на българските власти както до правителствата на двете съседни държави, така и до техните съюзници, в което да се посочи кои действия, съгласно принципите на международното право, България счита за оправдани и приемливи, и кои не.


29.10.2015 г.

На фронтовата линия на надеждата и безнадеждността

От 15 до 19 октомври в град Ставропол, Русия се проведе заключителният етап на Шестия международен литературен форум „Златен витяз“, който бе посветен на 1000-годишнината от успението на Светия равноапостол княз Владимир, кръстител на Русия; на 70-годишнината от победата във Великата отечествена война 1941-1945 г., както и на Годината на литературата в Русия.

Организатори на забележителната културна проява бяха творческото обединение Международен кинофорум „Золотой Витязь“, с президент Николай Бурляев, писател, поет, сценарист, носител на наградата на името на Максим Горки, народен артист на Русия; правителството на Ставрополския край; федералното агентство „Роспечат“; Руският съюз на книгата, както и новоучреденият Институт за култура в структурата на Министерството на извънредните ситуации (МЧС) .

За значението, за авторитета, за мястото и ролята на „Златен витяз“ в духовния живот на Русия говорят и изпратените до участниците във форума приветствия на Владимир Владимирович Путин, президент на Руската федерация, на Патриарха на Москва и цяла Русия Кирил; на Владимир Пучков, министър на Руската федерация по гражданската отбрана, извънредните ситуации и премахване на последиците от стихийни бедствия; на губернатора на Ставрополския край Владимир Владимиров; на Михаил Сеславински – ръководител на Федералното агентство по печата и масовите комуникации, както и на такива големи имена в руската култура като писателя Владимир Крупин, председател на Съюза на руските писатели, на Никита Михалков, президент на Руския фонд за култура и на Съюза на кинематографистите в Русия и още много други.


страница: 1  2  3  4  ...  45  46