Начало Актуални новини Издателство Галерия Архив Контакти Връзки
01.07.2008 г.

Кореспонденция за посещението на Александър А. Киреев в Раковица и даване име на с. Киряево

От Видин, България, 20 май 1882 г.
Преди три дни дойде във Видин от Русия А. А. Киреев, събратът на покойния Н.А. Киреев. Ние отдавна бяхме научили, че А.А. Киреев има намерения да посети нашите глухи места. Както е известно, в югозападния ъгъл на Видински окръг, недалеч от сръбската граница, при селото Раковица, на 6 юли 1876 година, в битката на сръбските войски с турците, падна с юнашка смърт Щаб Ротмистърът на императорската гвардия Н.А. Киреев. Той падна, тъй да кажа, на самата межда, в която лежи между два братски народа, България и Сърбия, падна за свободата на своите менши братя.
На другия ден, подир дохождането на А.А. Киреев, се реши да отидем на селото Раковица и Раковишкия манастир. Аз ще ви разкажа просто, както мога, това, което ми се случи да видя и чуя във време на това любопитно пътувание.
На 17-и А.А. Киреев посети негово Блаженство, бившият Български екзарх, Видински митрополит, Антим. Българският Йерарх посрещна гостенина си като брат. Запитванията на Негово Блаженство за Русия нямаха край. Като му доде време да спомене за българската депутация в Русия, която водеше блажений Антим, като спомена колко милостиво се прие тая депутация в Царско село от Блаженопочившия господар Император Цар Освободител, Негово Блаженство престарелия български йерарх, заплака.

01.07.2008 г.

Смъртта на Киреев

Генади ВЪЛЧЕВ,
Биографичен очерк, Видин, 1995 година

Призори на 19 юни 1876 г. майор Н.А. Киреев повежда 1100 доброволци през Вратарница и Нови хан за Кадъ боаз. Филип Тотю твърди, че това става по заповед на главнокомандващия Моравската армия, генерал-майор М. Черняев. Ето какво разказва Тотю: “Нашите войводи в съвета си решиха в една нощ да минем река Тимок отзад турската войска и да я нападнем нощя. Ние вярвахме, че като нападнем тъй турците, ненадейно и по хайдушки, те щяха да се изтеглят от Извор, и щяхме да го завземем. Този план за нощна атака се съобщи на Н. Киреев, който го одобри, но каза да почакаме съгласието на генерал Черняева.
Отрядът на майор Киреев, според Тильо Колев, се състоял от четирите български чети (на П. Хитов, Ф. Тотю, Ил. Марков и Симо Соколов) и един баталион сръбска милиция І клас.
След изгонването на турците из Ново корито и из Кадъ боаз, отрядът на Киреев завзема с. Салаш, където остава до 5 юли. През този ден получава задача да нападне турските сили при с. Раковица в 11 часа, когато чуе топовна стрелба при с. Велики извор. Майор Киреев повикал командирите и издал заповедта за тръгване по направление през с. Ошане за с. Раковица, за да нападне турците на 6 юли около 11 часа - по същото време, когато Зайчарската войска на полк. Милойко Лешанин нападне Велики извор.
Но става 11 часа, а стрелба не се чува. Сърдит и раздразнен от това, майор Киреев нарежда да се разгърнат два баталиона за сражение.

01.07.2008 г.

Неукият не е свободен

Здравко НЕДКОВ

Наскоро в. “Нова Зора” посвети един хубав брой на празника на славянската писменост и култура 24 май; брой, изпълнен не с общи констатации или отрицания, а с конкретни произведения и имена на автори, които са правили и правят българската култура. Това ме подтикна да споделя мои мисли и впечатления на тема култура.
Не е важна ли?
Под предлог, че културата е нещо второстепенно, а най-важни са бизнесът на парите, сега всъщност се извършва небивал културен прелом. Промените в другите области на живота са или бавни и незначителни, или само на думи. Но резултатни са главно усилията, насочени да бъдем изтръгнати от рамките на традиционните ценности, завещани от нашата история и култура. Повече от очевидно е, че утвърждаването на нов световен ред изисква духовен поврат с промяна на пропорциите и нова класификация на ценностите.
Най-напред произведенията на нашата литература, съвременна и класическа, на театъра, киното, музиката и т.н. бяха направо премахнати от погледа ни. По-рано класиците се издаваха през няколко години, а във връзка с кръгли годишнини издателствата поднасяха многотомни издания на съчиненията им. Така присъстваха постоянно във всекидневния ни живот. Издаваха се и съвременните писатели - в такава степен, че всеки по-значителен автор, въпреки цензурата и трудностите, намираше реализация и потвърждение на своите възможности. И всичко това не ставаше за сметка на преводната литература, която излизаше в голямо количество, системно и на високо професионално и естетическо ниво.
Сега не можеш да намериш българска книга, както се казва “за лек”. Обясняват това с “финансови причини”, думи, които не звучат така страшно за нашите уши на новопокръстени в “пазарната икономика” като компрометираната дума “цензура”. Но изчезването на българските произведения от нашия поглед и нашето всекидневие, често и поради високите цени на книгите, ще се окаже със сигурност съдбоносно за нас.

01.07.2008 г.

Политиката като гейпарад

Яне Пушилката сам срещу всички

Людмил НЕДЯЛКОВ

„Прекален светец и богу не е драг” - тази народна мъдрост си спомних, когато в предаването „Добро утро” (по Би Ти Ви, 25.06.2008 г.) се появи лидерът на партия „Ред, законност и справедливост” (РЗС), за да разобличи заговора на НДСВ, СДС и ДПС.
Само ден преди това непримиримият разобличител на корупцията по високите етажи на властта, особено тази на „Негово Величество”, бе изгонен от коалицията ОДС заради купуването на гласове в Сандански и Казанлък. Яне, който се скъса да внася жалби, заради изборните нарушения в двата града - купувач на гласове! Как изведнъж партия РЗС се опаричи толкова, че да започне да купува гласове, най-вероятно ромски, като някой цигански тартор или „съмнителен, добре облечен бизнесмен”? Не е ли това една стара, добра традиция на ОДС и НДСВ, която Яне „приватизира” и приложи по-успешно от бившите си сини съдружници и настоящи синьо-жълти критици? Защото за разлика от СДС и НДСВ, които стигнаха дъното на публичния си рейтинг, РЗС успя да спечели няколко места в общинските съвети. Две или четири, няма значение, защото и едно е повече от нула, нали?
След тези успехи Яне спокойно можеше да наблюдава насрочения за събота (28.06.2008 г.) гейпарад по улиците на София.

01.07.2008 г.

Срещу тревата на забравата

Минчо МИНЧЕВ

Секретарят на Петербургския славянски комитет майор Николай Алексеевич Киряев, загинал на 6 юли 1876 г., е първият руски офицер, паднал на българска земя преди Освободителната Руско-турска война 1877-1878 г. Куршумът на поробителя го застига начело на доброволчески отряд от 1100 души поборници - българи, сърби и власи.
Днес, когато Русия призовава духа на своите синове и се прекланя пред делото им за свободата на славянството и православието, честването на 132-годишнината от подвига на майор Киряев най-естествено се вписва в тържествата по случай 130-годишнината от освобождението на България от турско робство и Годината на Русия в България.
Една нова традиция, възраждаща руския дух, си пробива успешно път сред руската православна младеж. Светъл пример за нея е инициативата на Попечителския съвет на Новоспаския ставропигиален мъжки манастир в Москва, под духовното напътствие и вдъхновяващ пример на Негово Високопреосвещенство Оряхово-Зуевския архиепископ Алексий, викарий на Негово светейшество Алексий Втори, патриарх на Москва и цяла Русия. Насърчителното начинание се ражда през 2004 г. През морета и граници, през версти и мили, през барикади и фронтови линии, в името на бога и отечеството, да си подадат ръка синовете на Русия, мъртви и живи, за прошка и помирение, за братство и единение.

страница: 1  2  ...  43  44  45  46  47 
17.06.2008 г.

Трябва ли да спра да се боря

Как и защо ПП "АТАКА" се лумпенизира

 

Антонина ИВАНОВА, Димитровград

Тежко и трудно е да се признае, но ПП „Атака” не е и никога не е била национално отговорна и патриотична организация. Още от самото си зараждане. Всъщност как явлението Волен Сидеров се появи на политическата сцена като лидер на „националистическата” партия, в. „Нова Зора” неведнъж вече разяснява пред своите читатели. Всеки здравомислещ българин знае чие отроче и чий сателит е партия „Атака”. Но нека се върнем малко назад, във времето на президента Желю Желев, за да припомним няколко факта. И те са свързани със ситуацията, която се оформи с времето. Тогава, Република Македония бе призната от страна на България. Имаше и множество отстъпления и предателства на българската дипломация. Последва "народно въстание" - на 10 януари 1997 г., после дойде дойде на власт Иван Костов и обяви (при гласуването в парламента на Рамковата конвенция за националните малцинства), че веднъж завинаги е погребал българския национализъм. По-късно Командирът разбра, че е прибързал с това изявление и реши да „поправи” грешката. Извади на политическата сцена едно палячовско, гротескно лице на българския национализъм, сякаш за да бъде той завинаги компрометира пред българското общество. Паралелно с него "проклятието на България" Ахмед Доган, виждайки все по-ясно несъстоятелността на ДПС, „подсказа”, че е нормално и даже е добре в България да има българска националистическа партия. А щом Ахмед Доган хвърли някаква реплика в публичното пространство, то няма начин казаното да не се случи. Така е от времето на възродителния процес, чийто идеен вдъхновител и изпълнител бе самият той, та до наши дни. Сметката му не бе особено сложна: кой друг, ако не някой нов фюрер, ще събира и стяга редиците на електората му? На Доган му трябваше плашило. И той реши да си го отгледа и финансира. И ето го новият месия, който хем ще дава лъжливи надежди на отчаяния народ, хем ще изпуска парата на социалното напрежение чрез крясъци по митингите и по „любимата на народа” телевизия СКАТ, хем ще играе както кукловодите му наредят.
За голямо съжаление Волен Сидеров се оказа един от онези лъжливи „пророци”, за които библията предупреждава, че ще успеят да заблудят мнозина, за да ги тласнат в пъкъла.
И аз бях една от заблудените.
Следях редовно рубриката „Атака” с водещ Волен Сидеров по телевизия СКАТ, както и дискусионните студиа, документалните филми и всичко, отнасящо се до бъдещето на България, което ставаше от ден на ден по-страшно. В началото този човек за мен бе олицетворение на възраждащата се патриотична и социална идея. Така и никога не разбрах защо ляво мислещите хора в България ги смятат единствено за интернационалисти, а всъщност истинският патриот е точно социално мислещият, т.е. загриженият за народа си, за обикновените хора с техните тежки социално-битови проблеми. В молбата (?!) за членство в ПП „Атака” и т.нар. кадрова справка през април 2006 г. трябваше да посоча, че до 1992 г. съм членувала в БКП/БСП. Нямаше какво да крия, нито от какво да се срамувам въпреки калта, която се хвърляше близо 18 години върху хората със социалистически убеждения.
Тогава в партия „Атака” лансираха идеята, че всеки патриотично мислещ българин е добре дошъл в тази организация, без значение кога къде е членувал, че патриотичната идея трябва да обедини хората с различни политически възгледи.
Попаднах сред много различни хора. Председателят Валентин Господинов ме прие много радушно, разговаряхме дълго и разбрахме, че сме „от една кръвна група”. С него и още няколко човека създадохме здраво организационно ядро - един малък, но много сплотен екип, който заработи на високи обороти.
Развихме активна агитационна дейност.
В организацията срещнах много честни и порядъчни хора, някои от които високо образовани, интелигентни и много дейни и работоспособни. За съжаление обаче се обособи една група от носители на хаоса и безредието, на пещерния и допотопен антикомунизъм, на безпросветния национализъм, стигащ на моменти до нацизъм, която освен всичко друго употребяваше алкохол в промишлени количества. Някои представители на тази група ходеха по кръчмите, изживяваха се като ръководни кадри и „правеха циганите на сапун”, други имаха криминални досиета и още водят дела, все неща, които смущават. Цялата тази пасмина имаше едно любимо занимание - да крещи по митингите, да провокира полицията, да показва фалшив героизъм, като не зачита никаква вътрешна дисциплина и ред, нито авторитета и указанията на по-висшестоящите в йерархията. У читателя едва ли ще възникне въпросът “Кои сили надделяха?” Разбира се, че лумпените. Те направиха опит за преврат срещу председателя на Димитровградската организация, защото той, като бивш военен, бе човек на честта, на реда и дисциплината, а на всичкото отгоре добре ги познаваше. Първият опит не успя, защото депутатчето с конска опашка на име Георги Йорданов Димитров усети, че здравите сили са мнозинството в момента и не посмя да застане на страната на лумпените. Разгневени, те напуснаха събранието, заявявайки,че оттук нататък ще работят против ПП “Атака”. По негово лично настояване (уж) тези хора - 12 души - бяха изключени от „Атака” на централно ниво, а имената им бяха дадени на г-н Ибришимов, за да нямат възможност да се промъкнат в някоя друга организация. Нашето ръководство отиде на личен разговор с Волен Сидеров в София, но не той, а Георги Ибришимов и Антон Сираков ни посрещнаха и разговаряха с нас. Дадоха ни да си мислим, че подкрепят тази чистка. Но не би. Междувременно онази група се опита да се завърне при бащицата - местния лидер на ДСБ (преди СДС), откъдето всъщност беше пратена, но щурмоваците се оказаха вече никому ненужни, нежелани и отритнати. Просто за нищо не стават.
Затова решиха отново да атакуват, този път с доноси срещу нас. В централното ръководство бяха запознати с фактите. Междувременно към нас често се сипеха заплахи, че щом минат изборите и спечелим (става дума за президентските избори), цялата ни група ще бъде изритана от „Атака”. Мислехме, че това са само заплахи. Но излезе истина. А спечелихме в общината близо 9000 гласа за Волен Сидеров, което съставляваше около 37 % спрямо избирателната активност, благодарение на много труд, обикаляне по селата на собствени разноски, събрания, срещи с хората... Много малко общински организации на ПП „Атака” можеха да се похвалят с подобни резултати. Изведнъж същият онзи депутат, който съвместяваше и длъжността областен координатор, започна събрание след събрание, като през ден сменяше ръководството, докато успее да наложи не само да приемем отново лумпените, но и да бъде избран един от тях за председател. Всъщност стана известно, че той зад гърба ни е обещал и му е било платено от централата на ДСБ да бъдат внедрени обратно онези хора. След като разбра, че това няма да го допуснем, докато сме в тази организация, той се опита да ни забранява да се събираме.
В навечерието на Националния празник 3 март лично той нареди да бъде запечатан клубът на ПП „Атака” в града, чийто наем плащахме всички ние с членския си внос. Идваха хора, които искаха да се запишат за митинга в София, гледаха запечатания клуб, цъкаха с език и си тръгваха възмутени и огорчени. В местната преса услужливо периодически се появяваха клеветнически статии, че ние от „Атака” сме някакви побойници, не закъсняха и публикации със снимки от заключения офис. Срам и позор. Беше ни наложен председател от Хасково - временно изпълняващ, до ново учредително (?!) събрание и избор на ново ръководство. Междувременно имаше разговори на четири очи между депутата и заместник-председателя по организационните въпроси Димитър Димитров, на когото беше обещавано какво ли не, само и само да приеме да работи с внедрените провокатори на ДСБ. Няколкото протестни писма, с които буквално засипахме централното ръководство, не само че не стигаха до вездесъщия Волен, но и се развяваха от самия депутат по събранията като доноси срещу него самия. И... отново събрание, на което се оказа, че документацията на нашата организация, която трябваше да предадем на временно изпълняващия длъжността председател, е фалшифицирана и има изчезване на кадрови справки. Обвиненията - да се смееш ли, да плачеш ли: моето някогашно членство в БСП изведнъж се оказа проблем. Бях обвинена, че съм излъгала и скрила този факт от моята биография. Така стана ясно, че моята кадрова справка е изчезнала безследно в услуга на някого. Бяха причислени към БСП и хора, които винаги са били безпартийни. Ръководството ни беше обвинено, че е „капсулирало” организацията и не сме допускали онези лумпени в нея и още няколко известни личности в града със съмнителна репутация. Същевременно заявленията на около 30 нови членове бяха резолюирани положително и новите хора си чакаха членските книжки и значки, които така и не получиха (а бяха предварително платили), пак по вина на въпросния депутат. Той поне три пъти ни предявява нови искания - първо искаше списък с новите членове - представихме му, после хората да се подпишели срещу имената си - и това изпълнихме, следващата му прищявка беше да дадем молбите им с кадровите справки попълнени - и това беше изпълнено.
Човекът съзнателно е протакал, за да дойде прословутото събрание и да има храна да ни обвинява във всички смъртни грехове. Последното обвинение беше, че слушаме руска музика.
Същевременно Георги Йорданов Димитров „конфискува” от офиса (всъщност най-безсрамно открадна) ценни исторически книги на руски дисиденти и по най-нова руска история. Дай боже, да ги е прочел и да е научил нещичко от тях, но едва ли. На това събрание вече и последните илюзии относно ПП „Атака” се стопиха като мартенски сняг.
Последваха нашите оставки и 20 заявления за напущане на партия „Атака”. Тръгнахме си с горчивина и мъка, защото чувствахме идеала си стъпкан, омърсен и осквернен. Някой би казал, че личната обида ме води към подобни разкази. Това щеше да изглежда основателно, ако се беше случило само и единствено в нашата организация. За съжаление в почти цяла България се повтори един и същ сценарий. Процесите на подмяна на кадри започнаха от Велико Търново. Там с много злостна кампания бе прогонена Наталия Сотирова - председател на организацията, почтена, интелигентна и образована дама, активна, инициативна и много популярна сред членовете и симпатизантите. На нейно място лично от Волен Сидеров бе поставен Стефан Стоянов - председател на "Ротари клуб" в града(?!). Защо ли? Защото г-н Сидеров бе разобличен за онези 1 600 000, с които го бе финансирал Доган.
След Велико Търново бяха разбити организациите в Горна Оряховица и почти цяла Северна България. След това в Дупница лично Антон Сираков назначи за председател човек на ДПС. Дупничани настръхнаха и там сценарият заработи. Същото последва и в Ботевград, като на гражданите бе обяснено, че г-жата от ДПС ще работи за „Атака” в собствената си организация.
Звучи абсурдно, нали? Защо ПП „Атака” се лиши съзнателно от своя огромен и качествен човешки потенциал, който растеше лавинообразно и набираше сила за истински радикални промени? Защото всички тези хора вече ясно заявяваха готовността си да се преборят за своите идеи, а Волен съвсем нямаше подобни намерения.
Оказва се, че на него съвсем не са му нужни сериозни, умни и образовани люде, нито пък истински лидери, а само лумпени, които да крещят по митингите, без да искат реални промени и резултати от викането, както и лековерни отчаяни хора, които да гласуват семейство Сидерови да е във властта. Пак в Библията е казано: „По делата им ще ги познаете”. А делата ги гледаме всеки ден. Нека интелигентният читател на в. „Нова Зора” сам си направи изводите.
А какво се случваше във форума на в. „Атака” в интернет? Всеки критично пишещ биваше веднага злобно заклеймен като „предател” и „турско мекере”, и прогонван от форума със забрана за достъп. Никой не можеше да си позволява да критикува нито вожда, нито партията. Партията никога не греши. Коя съм аз да критикувам вожда?
На подобна цензура и култ към личността и фюрерът би завидял. Така напуснах и интернет пространството на „Атака”.
Трябваше ли да се чувствам ренегат? Моите убеждения никога не се промениха през всичките тези години на превратности. Прокламираните от определени организации ориентации се оказаха фалшиви. Лидерите - лукави и алчни лицемери. Трябва ли да спра да се боря?
Трябва ли да забравя и да се откажа да разобличавам? Не е ли грях да знаеш истината и да не я кажеш на висок глас? Трябва ли да позволя един нов фюрер-палячо да компрометира националната идея, осъществявайки нечий пъклен сценарий?! Някой иска да загубя вярата си, да се срамувам от убежденията си, да замълча кротичко и удобно и малодушно да продължа да гласувам за предателите, разрушителите и грабителите на моята България. Но тя, моята вяра
...е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!”
(Н.Вапцаров)

 

 

Светлината в тунела на разочарованието, горчилката и обезверяването, които преследват човека от всеки ъгъл, се казва „Нова Зора”. Звучи красиво, като надежда.
Тук припознах моите идеи, моите убеждения, истинските ценности на демокрацията, лявата политическа култура и искрения, чистия, просветения патриотизъм. И разбира се, любовта към братска Русия, която съвсем не е отрицание на патриотизма, а неговото най-добро и убедително потвърждение.

"Нова Зора" - брой 24 - 17 юни 2008 г.

http://www.novazora.net/2008/issue24/story_01.html