Начало Актуални новини Издателство Галерия Архив Контакти Връзки
25.09.2016 г.

По волята на сърцето 

Уважаеми другари,

Уважаеми г-н генерал,

Заставам пред вас, за да ви поздравя за доблестта и честта да понесете товара на доверието на стотици хиляди, на милиони българи. Като пилот, който повече от 15 години е пилотирал изстребител в страж на родното небе, Вие знаете, че като всяка птица, и бойната машина може да лети само с две крила. И само любовта в песните на Ала Пугачова може да лети с едно крило.

Казвам това, защото в битността си на бивш локомотивен машинист, аз петнайсет години с колелата съм нарязвал мрака на катранени филии. И защото знам, че за да стигне влакът до крайната гара освен мъжество, безсъния, увереност и хиляди конски сили, трябват и релси – две опори, без които няма движение напред.


10.12.2015 г.

Великото противостоене и изборът на България

Без съюз с Русия не може да има България.

Свидетели сме на събития в Близкия изток, динамиката и остротата на които може да променят политическата карта на Черноморския регион за десетилетия напред. Тези събития пряко засягат България, българската държавност и бъдещето на народа ни.

Острата криза, възникнала между две съседни на България държави – Русия и Турция, изисква бърза и ясна оценка от страна на българските държавни власти на събитието от 24 ноември, станало повод за кризата, когато над сирийска територия турски изстребител Ф-16 свали завръщащия се в базата си руски военен самолет Су-24 М, незастрашаващ с действията си територията на Р Турция. А въоръжени ислямисти, противно на всички международни конвенции и военни кодекси на честта, разстреляха във въздуха катапултиралия руски летец подп. Олег Пешков.

Това е опасен прецедент, носещ взривоопасния потенциал на истински казус бели и да си затваряме очите пред суровата реалност, означава незрелост и престъпна безотговорност. Необходимо е ясно послание на българските власти както до правителствата на двете съседни държави, така и до техните съюзници, в което да се посочи кои действия, съгласно принципите на международното право, България счита за оправдани и приемливи, и кои не.


29.10.2015 г.

На фронтовата линия на надеждата и безнадеждността

От 15 до 19 октомври в град Ставропол, Русия се проведе заключителният етап на Шестия международен литературен форум „Златен витяз“, който бе посветен на 1000-годишнината от успението на Светия равноапостол княз Владимир, кръстител на Русия; на 70-годишнината от победата във Великата отечествена война 1941-1945 г., както и на Годината на литературата в Русия.

Организатори на забележителната културна проява бяха творческото обединение Международен кинофорум „Золотой Витязь“, с президент Николай Бурляев, писател, поет, сценарист, носител на наградата на името на Максим Горки, народен артист на Русия; правителството на Ставрополския край; федералното агентство „Роспечат“; Руският съюз на книгата, както и новоучреденият Институт за култура в структурата на Министерството на извънредните ситуации (МЧС) .

За значението, за авторитета, за мястото и ролята на „Златен витяз“ в духовния живот на Русия говорят и изпратените до участниците във форума приветствия на Владимир Владимирович Путин, президент на Руската федерация, на Патриарха на Москва и цяла Русия Кирил; на Владимир Пучков, министър на Руската федерация по гражданската отбрана, извънредните ситуации и премахване на последиците от стихийни бедствия; на губернатора на Ставрополския край Владимир Владимиров; на Михаил Сеславински – ръководител на Федералното агентство по печата и масовите комуникации, както и на такива големи имена в руската култура като писателя Владимир Крупин, председател на Съюза на руските писатели, на Никита Михалков, президент на Руския фонд за култура и на Съюза на кинематографистите в Русия и още много други.


04.09.2015 г.

Зора е. И ще съмне!

Минчо МИНЧЕВ 

В края на август се навършиха 25 години от началото на възприетия от т. нар. български държавници курс на разруха в обществения, икономическия и политическия живот на България. През тези 25 години кой ли не се учи да бръсне върху главата на българина?

Кой ли не участва в разграбването на българското имане, в разрушаване на собствения ни дом? По чия повеля се разрази това бедствие, нямащо равно в дългата ни 1300-годишна история на народ и държава? Кои бяха подстрекателите и кои слепите изпълнители на това злодеяние? С чие мълчаливо съгласие и с чие преднамерено бездействие бе осъществен разгромът на една просперираща държава, истината за която така упорито се крие и отрича, или се представя за комунистическа пропаганда?

Разгърнете ли обаче стенографските дневници на Народното събрание, прочетете ли решенията на Министерския съвет, лесно ще отсеете зърното от плявата и истината ще заблести като златна люспица в пясъка на лъжите и забравата. Но откъде ли българинът да намери време за това? Той главата си не може да вдигне от недоимък и битов терор.


14.05.2015 г.

Горе сърцата, приятели!

Минчо МИНЧЕВ

• 25 години от първия брой на в. „Зора”

Казват, че когато лъжата е вече на другия край на земята, истината тепърва навлича очуканите си калеври. Така и ние тръгнахме, драги приятели, скъпи читатели и съмишленици. Преди 25 години!

Вървяхме през мастиления мрак на новата убога действителност, в която нищите духом ставаха водачи, безродниците – патриоти, посредствениците – гении... Дребните лъжци и мошеници не ги слагахме в сметката, защото истината влачеше изтерзаните си нозе и както ни се струваше, и както се надявахме, – към разсъмването, към светлината! Чрез нея и заради нея, познахме и вълчите ями, и безкръвните гилотини на тоталната инквизиция на духа, и пещерния хлад на новите мъртви времена. И оцеляхме подир всичките загуби тежки. И съпреживяхме болката на всеки погром и на всяка разруха. С едно голо сърце и с несломимия щит на правдата. Поетът би казал: „Но стига ми тази награда”! Войводата би добавил „Жив е, той, жив е!”


страница: 1  2  3  ...  43  44 
29.10.2015 г.

На фронтовата линия на надеждата и безнадеждността

От 15 до 19 октомври в град Ставропол, Русия се проведе заключителният етап на Шестия международен литературен форум „Златен витяз“, който бе посветен на 1000-годишнината от успението на Светия равноапостол княз Владимир, кръстител на Русия; на 70-годишнината от победата във Великата отечествена война 1941-1945 г., както и на Годината на литературата в Русия.

Организатори на забележителната културна проява бяха творческото обединение Международен кинофорум „Золотой Витязь“, с президент Николай Бурляев, писател, поет, сценарист, носител на наградата на името на Максим Горки, народен артист на Русия; правителството на Ставрополския край; федералното агентство „Роспечат“; Руският съюз на книгата, както и новоучреденият Институт за култура в структурата на Министерството на извънредните ситуации (МЧС) .

За значението, за авторитета, за мястото и ролята на „Златен витяз“ в духовния живот на Русия говорят и изпратените до участниците във форума приветствия на Владимир Владимирович Путин, президент на Руската федерация, на Патриарха на Москва и цяла Русия Кирил; на Владимир Пучков, министър на Руската федерация по гражданската отбрана, извънредните ситуации и премахване на последиците от стихийни бедствия; на губернатора на Ставрополския край Владимир Владимиров; на Михаил Сеславински – ръководител на Федералното агентство по печата и масовите комуникации, както и на такива големи имена в руската култура като писателя Владимир Крупин, председател на Съюза на руските писатели, на Никита Михалков, президент на Руския фонд за култура и на Съюза на кинематографистите в Русия и още много други.

Форумът “Златен витяз” се радва на сериозна държавна, и от различни институции, подкрепа, което на практика означава само едно - че в Русия грижата за духовното развитие, за културата и националния дух е от първостепенно значение.

За това свидетелстват и поздравителните адреси към форума, някои от които публикуваме, но и фактът, че около четиридесет души - участници и гости на “Златен витяз”, пътуваха от Москва до Ставропол на борда на личния самолет на Владимир Пучков, оглавяващ Министерството на извънредните ситуации (МЧС).

В следващия брой в. “Нова Зора” ще разкаже по-подробно и ще даде територия и на номинираните за наградата български творци - Надя Попова, в раздел публицистика, за книгата “Дух над водата” (2015 г.), Петър Анастасов (в раздел поезия за сборника стихове “Самотни думи”) и Георги Стоянов (раздел киносценарии, за “Пясъчен часовник”, 2014 г.).

Със сърдечно слово към многобройните участници на Шестия международен славянски литературен форум се обърна президентът на „Златен витяз“ Николай Бурляев, който е и член на Патриаршеския съвет по култура, и на президиума на Обществения съвет при Министерството на културата на Руската федерация. “Събрали сме се в Ставропол - казва в поздравлението си Николай Бурляев, - в условията на планетарна пазарна деградация на културата. Последните години на оцеляване и борба са заплатени с десетилетия спокоен живот. Международният славянски литературен форум доказа обаче дълбокия си смисъл и същност, защото днес е особено нужно да застанеш на страната на истинното слово, в контекста на сложната съвременна култура.”

Сред носителите на най-високата награда на форума през годините - златен медал на името на А. С. Пушкин “За особен принос в литературата”, са и йеромонах Роман (Александър Иванович Матюшин), чиято поезия е в основата на песни на Жана Бичевска, Олег Погудин, Сергей Безруков, Елена Ваенга, Ирина Скорик, Кубанския казашки хор и други любими руски изпълнители. Удостоен със специалната награда е и Михаил Иванович Ножкин, актьор, поет, автор на текстовете на песни към филми, народен артист на РСФСР, почетен член на Съюза на писателите на ДНР, носител на ордена на светия княз Даниил Московски, Първа степен.

„Зора”

•Слово на Минчо МИНЧЕВ, главен редактор на в. „Нова зора“ и председател на ПП „Нова Зора“ на Международната конференция „Духовните традиции в литературата на славянския свят“, проведена на 17 октомври в Севернокавказкия университет в град Ставропол, Русия, по време на заключителния шести етап на фестивала „Золотой витязь“ (15-19 октомври 2015 г.)

Уважаеми млади приятели, дами и господа, братя, уважаеми Николай Петрович, драги Владимир Николаевич,

Във вашите вълнуващи слова вие определихте ясно и точно духовния вектор на настоящата кръгла маса. Няма съмнение, че укрепването на нравствените принципи и норми чрез литературата и утвърждаването им като фундамент на обществото е мисия навременна, благородна и боголюбива. И че тя следва великата традиция на великата руска литература, която по думите на изтъкнатия български литературовед проф. Тончо Жечев е осмото чудо на света.

Но на мен ми се налага да говоря за мисията на твореца изпитал ужаса да надникне в бездната на бездуховността, да усети вледеняващия дъх на пустотата на изгубените хоризонти и ориентири и стоплен все пак от надеждата, която както знаем, умира последна, да потърси смисъла на борбата на фронтовата линия в сблъсъка на надеждата с безнадеждността.

На 21 септември т.г. в Санаторно-оздравителния комплекс „Камчия“ в България, с някои от вас бяхме участници в дискусия на тема „Творецът, обществеността и борбата за мир“. Аз няма да преразказвам нейните изводи, защото в своите духовни координати тя обхващаше и въпроса за мирогледните позиции на твореца в несвършващата битка между доброто и злото.

Българската литературна традиция винаги е следвала талвега на мощната пълноводна славянска река на словесността: от Пушкин и Лермонтов, от Гогол и Толстой, през Блок и Есенин, до Шолохов и Распутин. Най-ярките представители на българската литература, винаги, в своя човешки и обществен избор са заставали на страната на живота срещу смъртта, на правдата срещу лъжата, на любовта срещу омразата... И винаги и всякога в своята гражданска, човешка и творческа позиция са били на страната на народа. Това е обуславяло и народната любов към тях. Издигало е в кумири имената на Христо Ботев, Пейо Яворов, Никола Вапцаров, Иван Вазов, Захари Стоянов, Димитър Талев. И е подчертавало народното признание към честното слово до степен, че в България едни от най-светлите празници са празниците, възславящи културния подвиг на духа – Деня на славянската писменост 24 май и Деня на будителите – 1 ноември, в навечерието на който е и нашата среща в този благодатен край на Русия. И аз благодаря за високата чест да говоря пред тази аудитория, побрала младостта на духа и мъдростта на творческата зрелост. Но доколкото творецът е преди всичко личност, а талантът е по-често срещано явление от характера, позволете ми нескромността да споделя, че говоря тук не само като поет и член на неголямата делегация на този форум, но и като главен редактор и издател на седмичника „Нова Зора“, първият брой на който излезе на 14 май в далечната 1990 година.

И вече 25 години той води своите яростни оптимистични сражения на страната на светлината, на надеждата, на страната на слабите и угнетените. В него с ясни и честни позиции в защита на правдата пишат едни от най-светлите умове на българската интелигенция – писатели, поети, учени, инженери и стопански ръководители, много от които съзидатели на онази България, която изгубихме, но която твърдо сме решени да си върнем. И ние няма да се уморим в тази битка, защото сме убедени, че любовта към Отечеството превъзхожда всичките световни добрини. Тези думи на патриарха на българската национално-демократична революция Георги Сава Раковски са изписани под главата на вестник „Нова Зора” и те вдъхновяват не само авторите на нашите страници, но формират и една особено необходима в България обществена позиция и чрез нея и по същество указват на читателите азимутите на доброто, координатите на проверените от историята съюзи и приятелства. Уверяват ги и ги утешават, ако това изобщо може да бъде утеха, че всяко освобождение на България е предпоследно и че в тази объркваща, отчайваща и непрогледна тъмнина, разбира се, най-тъмно е преди разсъмване, и че както е писано в Светото писание, светлината винаги идва от Изток.

С други думи, ведно с моите приятели и другари в „Нова Зора” ние се сражаваме на фронтовата линия на надеждата и безнадеждността и нашето разбиране е, че в дни като тези, които преживява нашето Отечество, които преживява Европейският съюз и светът, макар човек да е сам върху сърцето на Земята, както твърди великият Салваторе Куазимодо, макар сега да не е за поезия, какъвто пример ни завеща великият поет – антифашист Никола Вапцаров, ние осъзнаваме, че няма нищо по-светло и по-мобилизиращо от единството на слово и пример, от единството на позиция и действие. И че тази велика творческа традиция носи неизличимия знак на гениалния Христо Ботев и през Яворов, който се врече клетвено пред народа на България „с кръвта си кръст да начертае от Дунав до Егея бял и от албанската пустиня до черноморсиките води”, тази традиция, през певеца на покъртителните „Моторни песни”, поета антифашист Никола Йонков Вапцаров, е свързвала и свързва всяко българско сърце със сърцето на България. И ние се прислушваме в неумиращото ранено сърце на родината и неговата болка е наша болка. И нека не звучи високопарно, тя е наша длъжност и отговорност.

И макар да чувстваме, че в неутешимата правота на историята борбата за мир никога не е смогвала да накара да замлъкнат смразяващите дъха барабани на войната, и макар да знаем, че през всички векове именно войната е била и остава майка на всички неща, всеки поет, всеки творец е заставал на страната на мира, на живота, на правдата и надеждата. „Ако аз не изгоря”, писа някога Назъм Хикмет, „ако ти не изгориш, ако ние не изгорим, кой ще осветява мрака?” И тогава съвсем разбираемо чрез тази велика традиция става посланието на всеки брой на в. „Нова Зора”: през тези 25 години то неизменно е било - „Зора е!”. И нашата увереност не е помръквала, че непременно ще разсъмне! През тези години ние не спечелихме и не спестихме нищо в материален план, но затова пък в духовен план нашият морален капитал е неизчислим.

Той обема творческия ореол и авторитет на такива колоси на българския дух, осветили нашите страници със словото на Николай Хайтов, на Георги Близнаков, на Илчо Димитров и на Васил Гюзелев, на Николай Генчев, Чавдар Добрев, Евгений Гиндев, Станислав Станилов, Васил Колевски, Орлин Загоров, Огнян Сапарев, Божидар Димитров и Тодор Мишев, на писателите Кольо Георгиев, Тодор Велчев, Венцеслав Начев, Кирил Момчилов, Борислав Бойчев, Димитър Кралев, Дарина Герова, на поетите Петър Караангов, Матей Шопкин, Петър Анастасов, Лъчезар Еленков, Йордан Милев, Андрей Андреев, Таньо Клисуров, Анибал Радичев, Надя Попова, Чавдар Тепешанов, Елка Няголова, на блестящите анализатори Иван Ценов, Христо Тепавичаров, Венко Мечков, Христо Малеев и много, много други.

Уважаеми другари и приятели,

Както ви е известно, на 15 март над Русия и славянския свят изплющя камшикът на скръбната вест за кончината на най-голeмия съвременен писател на кирилските народи Валентин Григориевич Распутин. На 16 и 17 март Москва се прости с него, оплака го ведно с цяла Русия. И отгърмяха за упокой камбаните на храма “Христос Спасител”. И литна към небесата молитвата на Патриарха на Москва и цяла Русия Кирил: “Упокой, господи, новопреставленного раба твоего Валентина, и сътвори ему вечную памят”.

На 18 март, в Иркутск, до гроба на трагично загиналата Мария, единствената дъщеря на писателя, Валентин Распутин се сля с руската земя, духовният код на която той съхрани в своите книги. Вещ изследовател на руската душа, провидец и негръмогласен прорицател на тревожните процеси в руското общество и света, руски човек във всички измерения на това понятие, той имаше една тревога: съдбата на Русия и на славянския свят. Той беше наш приятел.

И ние никога не забравихме и няма да забравим неговия неподражаем и мъдър урок по патриотизъм! Какъв чудотворен мехлем са неговите думи за всяко наранено човешко сърце, което търси лек и изцеление от отровите и раните на безродството, във времена, когато сблъсъкът е съкрушаващ и загубите са страшни! Когато отчаяните, пленените и отровените от черната магия на бездуховността стават все повече! Когато тяхното име е легион!

Но големият писател Валентин Распутин, този сибирски император на руския дух, повтаряше за нас пророческите напътствия на царя светец Александър Невски: “Не в силе бог, а в правде!”

И вдъхновение, и кураж ни обземаха винаги, когато слушахме неговите напътствия: „Трябва да се сложи край на чуждопоклонничеството, трябва да се спре нашествието на чуждестранната уродлива “култура”, да се въведе ред, който ще следва посоката на нашия исторически и духовен строеж, а не на неговата развала. Политическите измамници все така извъртат нещата, че да подменят коренната национална идея с чужда, или така да я обезсилят, че и буква да не остане от нея.”

Така се случи, че за мен и моите другари и приятели от „Нова Зора”, като удивителен подарък в живота ни бе приятелството и дружбата с Валентин Григориевич Распутин, този скромен син на велика Русия, който успя да претвори великата тройка на руската традиция - дарба, живот и творчество, в триединството на изначалната синовна любов към Отечеството, в кръвната връзка с родната земя и във вечния неотменим дълг пред нея. Заедно със своите приятели Василий Белов и Ернст Сафонов обичаха България така искрено и неподправено, че ние, скромните труженици на патриотизма и приятелството с руския народ, чувствахме как ни свързва онова необяснимо електричество, което протича между хората, служещи на идеала и правдата, но на които сърцата им усещат затаената злост на капаните на бъдещето и вледеняващото дихание на близката бездна.

Аз няма да разказвам за нашите срещи и разговори с Валентин Григориевич, Василий Белов и Ернст Сафонов. Но мога само да добавя, че когато за последен път Валентин Григориевич посети България, както сам той определи пред г-жа Станка Шопова и пред мен, че е дошъл да се сбогува с България, бе така зашеметен от огромната обич на своите читатели и почитатели в моята родина, че тогава, като истински провидец, успя да обобщи: „Русия и България може да имат и различни политически системи, но все едно – ще съществува най-важното: духовните ни връзки. И най-главната ни опора са славянските ни първоучители Кирил и Методий – създателите на азбуката, от която всички се ползваме. Ние всички сме произлезли от тая свещена азбука. Ние мислим, ние пишем с нейна помощ, продължаваме се чрез нея. И това не е случайно. Така че нашите съдби не могат да се разминат. Вие, българите, сте наследници на тази култура, вие я продължавате и ни показвате как едновременно можете да бъдете и наследници, и нейни продължители”.

Уважаеми другари и приятели, братя!

Животът, както и смъртта винаги са неумолими. Настанаха времена, когато България и Русия започнаха да се отдалечават една от друга като дрейфащи ледени късове в морето на лукавата ненавист на новия хегемон.

И днес, във времето на третия завоевателен поход на Запада срещу Русия, срещу руския свят, а то значи срещу славянския свят, срещу България. И все пак надеждата, че това няма да се случи, е жива. И „Златен витяз” като форум на идеята за славянско единство застава на страната на надеждата. Но това нито е лесно, нито просто. Само седмица след кончината на Валентин Григориевич, на другия край на света, бе издигната бронзова статуя на сатаната, висока 2,60 м. Това стана в гр. Детройт, САЩ.

Аз съм православен човек и каквато е традицията на моите предци, мъжете от нашия род винаги са били на страната на правдата, на справедливостта, на доброто. И дори когато само надеждата ги е крепяла, те са вярвали, че злото, макар и на крачка от пълната победа, няма да я постигне; че Бог няма да позволи това. Но те, дори и насън, не са допускали, че наглостта на тъмните сили на мрака може да стигне дотам, че на площада да извиси ръст самият сатана и хиляди сатанисти да го приветстват.

Днес ние разговаряме за мястото на творците и обществеността в борбата за мир. Ние всички вярваме, че трябва да живеем и да работим така, че над етажа на злото да въздигаме светлия етаж на доброто. Но нека призная пред вас: аз смутен. Ако да бе жив Валентин Григориевич, който знаеше много за т. нар. глобален проект, сигурно щях да го попитам: „Кои са аргументите на доброто, които могат да бъдат чути и уважени от силите на мрака, от поклонниците на сатаната? И какъв е диалогът, който ние, творците, стоящи на страната на мира, можем да водим с тях?”

Питам, защото струва ми се, животът показа на всички, че дори когато борбата за мир беше същностна идея за милиони честни хора, които дори имаха и своя всемирен треньор на борците за мир – Никита Сергеевич Хрушчов – споменавам неговото име не за да скандализирам почитаемото събрание; когато милиони хора строяха над етажа на злото могъщия етаж на доброто, се оказа, че в него, като дървояди със стоманени челюсти са се загнездили разни гайдаровци, разни яковлевци и чубайсовци, а домоуправителите на етажа на доброто като Михаил Сергеевич и Борис Николаевич, се оказаха в значителна степен идейни братовчеди на бронзовия сатана. Защото когато става дума за съдбата на цели народи и държави, и на континенти дори, съвсем не е важно какви са били намеренията, а единствено са валидни крайните резултати. Затова, макар и с цялото си сърце да съм на страната на доброто, на мира и правдата, аз мисля, че има само един възможен разговор със силите на мрака: сатана срещу „Сатана”, както според натовската класификация е означен руският ракетен комплекс „Воевода”.

Уважаеми другари и приятели, братя,

Като се вслушвам в ехото на последните мои думи, изпитвам потребност да изключа вероятността те да бъдат възприети като някакво невъздържано войнолюбство. Но още от златния век на Екатерина Втора е известно, че „Силата не се нуждае от посредник”. Защото силата, особено когато е аргумент на доброто, се превръща и в щит на надеждата. И вие сигурно разбирате, че нейният лъч осветява общата ни вяра като участници в този форум. И аз се моля Бог да помогне да просветлим с вяра сумрака в славянските ни души. И това е не само моя молитва и надежда, това е молитва и надежда на седем милиона българи.

Това е надеждата на цяла една цивилизация, която позна земетръса на онова, което Владимир Владимирович Путин нарече “гигантска геополитическа катастрофа”. След тази катастрофа, за голяма част от народите на света преставаха да шумят реки под мостовете на историята, пресъхваха живителните извори на приятелството и братството, а както се случи с моята родина, тътенът на тази трагедия изкопа вълчи ями по пътя на нейното бъдеще.

Аз няма да говоря сега за материалните загуби на моето Отечество, защото те са неизчислими.

Вълците на разрухата и нищетата успяха да оглозгат до кокал България през тези 25 години.

Но най-страшните поражения са в духовната област. И това не е случайно. През всички времена разгулът на победителя, безпределът на неговата вседозволеност, не се е изразявал само в смъртта и разрухата, сътворени от него: в разгрома на армията на победения; в опожарените храмове и домове; в насилените и продадени в робство жени и мъже. Върхът на перфидната негова жестокост се е извисявал тогава, когато победителят е започвал да пише учебниците по история за децата на победения. Днес зелените пари навсякъде по света свалят правителства и избират президенти. Те са горивото на революциите с имена на цветя и всевъзможни пролети. И в България е същото. Но най-тревожното и нетърпимото е, че се опитват да пренапишат учебниците по история.

Те не знаят, че историята, тази стара блудница, признава една-единствена валута – страшната червена валута на кръвта. На топлата, на честната кръв, пролята от брата за брата. Това не знаят може би доскорошните временни победители. Но тъкмо тази истина е закодирана в паметта на кръвта на моя народ. Това не знае колонизаторът. Това е забравила назначената от него колониална администрация.

Днес антинационалната и антидържавна природа на властващия български елит най-ясно проличава във войната, която той води против собствената си страна, като продължение на перфидната враждебност на колонизатора към народа на България, към неговата цивилизационна същност, към историята му и сътворените от нея духовни, политически, икономически съюзи и приятелства, които и до днес са незаобиколим геополитически фактор.

Стихията на историческите събития превърна мръсната пяна на колониалния елит от функционери и чиновници в адепти на някакъв наречен от тях “нов цивилизационен избор”, който може да доведе българския народ, неговата култура и духовно наследство към радикална маргинализация. Не е пощадено дори делото на великите славянски учители и просветители Пресветите братя Кирил и Методий.

Битката за отмяна на кирилицата не е преставала както и тази срещу духовното дело и мисията на българския народ през вековете.

Затваряйки тази не докрай прочетена страница за българската действителност, трябва да кажа, че е налице колосален натиск против нашата културно-историческа и цивилизационна идентичност, че за нейното разрушение са разрешени и използвани всички средства. Твърди се, че само бюджетът на фондация “Америка за България”, е в размер на 372 млн. лева, от които 90 милиона са отделени за пропаганда. Но в България действат и “Отворено общество” на мегаспекуланта Джордж Сорос, както и пет могъщи германски правителствени фондации, които покриват целия политически спектър, разбира се, без патриотичните формации. Действат и десетки религиозни секти с неизчислим бюджет, както и хиляди т. нар. неправителствени организации на издръжка на Държавния департамент. Общото между всички тях е, че водят борба за разрушаване на националното самосъзнание на българите, срещу утвърдените ценности и достижения на националната култура, православие и духовност. А по същество водят борба против България като представител на славяно-православната цивилизация, против културно-историческите връзки с другите страни и народи, принадлежащи към нея. И доколкото днес България е в това положение, доколкото е член на ЕС и НАТО, доколкото на територията на моята страна вече има четири американски бази, и операцията по оборудването им с военна техника е в ход, нека все пак не прехвърляме всичко това като отговорност единствено на народа на България.

Цял един народ лош няма. И аз, от името на моите приятели и съратници, твърдя, че сигурност няма друг народ, освен българският, преживял подобен потрес. Няма друг народ, който да се е почувствал истински “сирак на вечността”, когато от върха на Кремъл, като бълнуване след тежък махмурлук, прозвучаха думите “Возьмите всю заграницу”. Днес берем горчивите плодове на времената, които попариха надеждите на милиони хора, които изграждаха защитната броня на бъдещето на човечеството и със своята сила увеличаваха могъщата сила на Русия. В тази броня, като плочка от непробиваема ризница, беше и България, точно над сърцето на Русия.

Истината е, че народът, който в края на краищата винаги плаща сметките, този народ, който винаги е потвърждавал, че близо 90 % от всички българи обичат Русия, че близо 90 % вярват на Русия, се съпротивляваше по своему. Но след разгрома на Югославия, след бомбардировките на Сърбия, след налагането на т. нар. независимост на Косово и построяването там на най-голямата военна база на САЩ в Европа - “Бондстийл”, той се убеди, че Русия и да чува, няма как да помогне, защото самата нея я тикаха към пропастта и трябваше първо да спасява себе си.

Да, същият този народ, който и днес със своите 90 % препотвърждава надеждите и любовта си към Русия и руския народ, който след всеки взрив в ислямистките пясъци на сирийската пустиня изпада във възторг и възвръща самочувствието си, прие къде с недоверие, къде от безизходица това натрапено съжителство с колониалните ни „партньори” в Европейския съюз, за което никой не бе потърсил съгласието му. По същия начин, без да се допитат до народа, вкараха България и в НАТО.

Днес тук си говорим с надежда за приятелство, просперитет и цивилизационна сплотеност, но може ли някой да забрави, че в съответните щабове заповедите вече са отдадени и ракетите са прицелени от брата към брата. Истината обаче ни задължава да признаем, че ние, българите, като народ не можем с едно сърце да обичаме еднакво и Европа, и Русия. На това, както вече заявиха, са способни може би днешните управници на братята сърби. Макар че сръбският народ, който застана като стена по време на агресията на НАТО през 1999 г. и добрия „Чичо Сам”, едва ли мисли като тях. Сръбският народ, който пееше по мостовете на Дунав и Сава, под грохота на фантомите и бомбите над Белград, пръв осъзна шаячната правда на новия световен ред. В чудовищната война, в която „правилните” медии представяха черното за бяло, а тяхната сатанинска машина я наричаше „налагане на демокрация чрез сила”, той осъзна цената на изстраданата истина, че брат брата не храни, но тежко му, ако го няма. И аз искам да кажа на присъстващите тук Ивана Жиган и Зоран Костич, уважаеми приятели, няма пощада между камъните на тази сатанинска мелница, която премила днес народа на моето отечество. Пожелавам ви обаче крепкост на духа и твърдост да устоите, докато Русия се изправи в пълен ръст. Това е моята молитва и за моя народ, и за моето Отечество. Вие получихте покана да влезете в душегубката на т. нар. Европейски съюз още през 2010 г. На мен ми се струва, че тъй като вашите управници наскоро получиха предложение, на което не може да се откаже, те така или иначе ще подкрепят санкциите против Русия, така както направиха българските управници, без да се съобразят с мнението и чувствата на моя народ. Не ви пожелавам да се окажете в положение, когато подобно на нас, българите, ще обичате Русия, но ще се опитвате да спасявате и опазите живота на своите деца и внуци, защото грехът е някъде там, в компромиса, в който се губят честта и достойнството. Но това е съдбата на малките и слабите. И тази съдба предопределя може би нашето присъствие тук, на този славянски форум, девизът на който е „С любов и единение ще се спасим”.

Казвам това, защото инерцията на т. нар. Козирево наследство, което не отчиташе важността и необходимостта от внимание към силите в отделните държави, които притежаваха и притежават потенциала да управляват, които показваха характер и смелост да отстояват на първо място интересите и цивилизационната същност на своя народ, както и изградените и осветени от историята съюзи и приятелства, трябва да бъде преосмислена.

Сред моите сънародници битува един израз, чийто корен се губи през столетията назад. Когато нещо не ни е по мярка, обикновено казваме “на нас не ни е съдено да избираме царя на Русия”... Затова отекват с такава болка в душите ни писания на иначе уважавани анализатори като Сергей Баранов например, който в една своя статия напоследък си позволи да нарича България „страна на предатели”. Още веднъж искам да подчертая: цял един народ лош няма. И още нещо – никой в България не си е позволил да упреква богохранимия руски народ, задето е търпял Горбачов или е избирал Елцин.

Надеждата ни е, че руският народ няма да изостави вменените му от Бог мисия и отговорност.

В края на краищата аз заявявам от името на своите приятели, най-изтъкнатите творци на България, че с моя народ засега все още всичко е в ред. Той знае, че победата е за този, който има мъжко сърце, че свободата е на върха на копието, а правдата, както и светлината, винаги идват от Изток. И от тази висока трибуна бих искал да ви уверя: дори когато е зима, народът на България живее с мисълта за пролет. През миналата година пролетта дойде рано, и още през февруари се засели в Крим. Днес от Каспийско море, с крилете на „Калибър МК”, пролетта носи възмездие за сатанистите и за изстрадалия народ на Сирия. Така че Зора е! И ще бъде светлина!

Желая успех на този знаменит форум „Златен витяз”, на неговия възторжен, мъдър и талантлив президент народния артист на Русия Николай Бурляев, на г-жа Станка Шопова от България, която е аргументът и основанието на неуморното стремление към българо-руско приятелство и която аз ще си позволя да удостоя с високото звание депутат на Велика Русия във всенародния парламент на българската надежда. Г-жа Шопова, и в най-тежката зима на духа и сърцата, неспирно ни вдъхваше вярата, че пролетта никой не може да отмени. Тя е тази, която превърна прекрасния санаторно-оздравителен комплекс „Камчия”, собственост на правителството на Москва, в една свободна руска територия в моето помръкнало отечество. И там ние, понякога невиждащите от болка, обърканост и мъка войници на славянското братство, можем да пребиваваме без визи и гранични бариери. И оттам, струва ми се, тръгва изцелението от тежката треска, осланила от 25 години душата на народа на България.

Бог вижда.

Да воскреснет Бог и расточатся врази его!

Източник: в. „Нова Зора”, бр. 40 / 27 октомври 2014 г.