Начало Актуални новини Издателство Галерия Архив Контакти Връзки
25.09.2016 г.

По волята на сърцето 

Уважаеми другари,

Уважаеми г-н генерал,

Заставам пред вас, за да ви поздравя за доблестта и честта да понесете товара на доверието на стотици хиляди, на милиони българи. Като пилот, който повече от 15 години е пилотирал изстребител в страж на родното небе, Вие знаете, че като всяка птица, и бойната машина може да лети само с две крила. И само любовта в песните на Ала Пугачова може да лети с едно крило.

Казвам това, защото в битността си на бивш локомотивен машинист, аз петнайсет години с колелата съм нарязвал мрака на катранени филии. И защото знам, че за да стигне влакът до крайната гара освен мъжество, безсъния, увереност и хиляди конски сили, трябват и релси – две опори, без които няма движение напред.


10.12.2015 г.

Великото противостоене и изборът на България

Без съюз с Русия не може да има България.

Свидетели сме на събития в Близкия изток, динамиката и остротата на които може да променят политическата карта на Черноморския регион за десетилетия напред. Тези събития пряко засягат България, българската държавност и бъдещето на народа ни.

Острата криза, възникнала между две съседни на България държави – Русия и Турция, изисква бърза и ясна оценка от страна на българските държавни власти на събитието от 24 ноември, станало повод за кризата, когато над сирийска територия турски изстребител Ф-16 свали завръщащия се в базата си руски военен самолет Су-24 М, незастрашаващ с действията си територията на Р Турция. А въоръжени ислямисти, противно на всички международни конвенции и военни кодекси на честта, разстреляха във въздуха катапултиралия руски летец подп. Олег Пешков.

Това е опасен прецедент, носещ взривоопасния потенциал на истински казус бели и да си затваряме очите пред суровата реалност, означава незрелост и престъпна безотговорност. Необходимо е ясно послание на българските власти както до правителствата на двете съседни държави, така и до техните съюзници, в което да се посочи кои действия, съгласно принципите на международното право, България счита за оправдани и приемливи, и кои не.


29.10.2015 г.

На фронтовата линия на надеждата и безнадеждността

От 15 до 19 октомври в град Ставропол, Русия се проведе заключителният етап на Шестия международен литературен форум „Златен витяз“, който бе посветен на 1000-годишнината от успението на Светия равноапостол княз Владимир, кръстител на Русия; на 70-годишнината от победата във Великата отечествена война 1941-1945 г., както и на Годината на литературата в Русия.

Организатори на забележителната културна проява бяха творческото обединение Международен кинофорум „Золотой Витязь“, с президент Николай Бурляев, писател, поет, сценарист, носител на наградата на името на Максим Горки, народен артист на Русия; правителството на Ставрополския край; федералното агентство „Роспечат“; Руският съюз на книгата, както и новоучреденият Институт за култура в структурата на Министерството на извънредните ситуации (МЧС) .

За значението, за авторитета, за мястото и ролята на „Златен витяз“ в духовния живот на Русия говорят и изпратените до участниците във форума приветствия на Владимир Владимирович Путин, президент на Руската федерация, на Патриарха на Москва и цяла Русия Кирил; на Владимир Пучков, министър на Руската федерация по гражданската отбрана, извънредните ситуации и премахване на последиците от стихийни бедствия; на губернатора на Ставрополския край Владимир Владимиров; на Михаил Сеславински – ръководител на Федералното агентство по печата и масовите комуникации, както и на такива големи имена в руската култура като писателя Владимир Крупин, председател на Съюза на руските писатели, на Никита Михалков, президент на Руския фонд за култура и на Съюза на кинематографистите в Русия и още много други.


04.09.2015 г.

Зора е. И ще съмне!

Минчо МИНЧЕВ 

В края на август се навършиха 25 години от началото на възприетия от т. нар. български държавници курс на разруха в обществения, икономическия и политическия живот на България. През тези 25 години кой ли не се учи да бръсне върху главата на българина?

Кой ли не участва в разграбването на българското имане, в разрушаване на собствения ни дом? По чия повеля се разрази това бедствие, нямащо равно в дългата ни 1300-годишна история на народ и държава? Кои бяха подстрекателите и кои слепите изпълнители на това злодеяние? С чие мълчаливо съгласие и с чие преднамерено бездействие бе осъществен разгромът на една просперираща държава, истината за която така упорито се крие и отрича, или се представя за комунистическа пропаганда?

Разгърнете ли обаче стенографските дневници на Народното събрание, прочетете ли решенията на Министерския съвет, лесно ще отсеете зърното от плявата и истината ще заблести като златна люспица в пясъка на лъжите и забравата. Но откъде ли българинът да намери време за това? Той главата си не може да вдигне от недоимък и битов терор.


14.05.2015 г.

Горе сърцата, приятели!

Минчо МИНЧЕВ

• 25 години от първия брой на в. „Зора”

Казват, че когато лъжата е вече на другия край на земята, истината тепърва навлича очуканите си калеври. Така и ние тръгнахме, драги приятели, скъпи читатели и съмишленици. Преди 25 години!

Вървяхме през мастиления мрак на новата убога действителност, в която нищите духом ставаха водачи, безродниците – патриоти, посредствениците – гении... Дребните лъжци и мошеници не ги слагахме в сметката, защото истината влачеше изтерзаните си нозе и както ни се струваше, и както се надявахме, – към разсъмването, към светлината! Чрез нея и заради нея, познахме и вълчите ями, и безкръвните гилотини на тоталната инквизиция на духа, и пещерния хлад на новите мъртви времена. И оцеляхме подир всичките загуби тежки. И съпреживяхме болката на всеки погром и на всяка разруха. С едно голо сърце и с несломимия щит на правдата. Поетът би казал: „Но стига ми тази награда”! Войводата би добавил „Жив е, той, жив е!”


страница: 1  2  3  ...  43  44 
04.09.2015 г.

 Зора е. И ще съмне!

Минчо МИНЧЕВ 

В края на август се навършиха 25 години от началото на възприетия от т. нар. български държавници курс на разруха в обществения, икономическия и политическия живот на България. През тези 25 години кой ли не се учи да бръсне върху главата на българина?

Кой ли не участва в разграбването на българското имане, в разрушаване на собствения ни дом? По чия повеля се разрази това бедствие, нямащо равно в дългата ни 1300-годишна история на народ и държава? Кои бяха подстрекателите и кои слепите изпълнители на това злодеяние? С чие мълчаливо съгласие и с чие преднамерено бездействие бе осъществен разгромът на една просперираща държава, истината за която така упорито се крие и отрича, или се представя за комунистическа пропаганда?

Разгърнете ли обаче стенографските дневници на Народното събрание, прочетете ли решенията на Министерския съвет, лесно ще отсеете зърното от плявата и истината ще заблести като златна люспица в пясъка на лъжите и забравата. Но откъде ли българинът да намери време за това? Той главата си не може да вдигне от недоимък и битов терор.

И все пак там, по дата и име, са изписани и престъпленията към народа на България, и имената на осъществителите на тези престъпления. Там става ясно кой кога е бил назначаван, кой какво е вършил за разгрома на държавата ни, прикрит или в демократични одежди, или в маскировъчните халати на „социалисти с ново мислене”. Там става ясно кой, се е отрекъл от първородството си и се е продал за паница леща.

През тези 25 години пред очите на българина превърнаха отечеството ни в опустошена като след варварско нашествие земя: разруха – ръжда – бурени... И запустение! И в този мрачен пейзаж, изхвърлени като празни консерви на бунището на живота, покрусени и отчаяни бяха предимно хората на труда и хората на духа. С две думи – тружениците българи, които бяха създали и изградили своя дом с честен труд и всеотдайност, дом за синове и внуци и за внуци на техните внуци. През тези 25 години „Зора” не се умори и няма да се умори да пита: кой плю в душата на тези хора? Кой ги обрече на това несвършващо унижение? Кой натири децата им в чужди край за къшей хляб да блъскат?

Някои от архитектите на перестройката вече се преселиха в един по-добър свят, други се оттеглиха насаме със своята може би събудена съвест. Пророци на шокови терапии и докладчици по икономически растеж и преход към пазарна икономика, бездушни циници и експерти с визия, издаваща пиратската им същност, от време на време понаглеждат все още разорените територии на своите интелектуални варварски нашествия. Тук, като змийско котило, съскат все още техните наемници, превърнали своето презряно майкопродавство в дежурно занимание по пропагандно еничарство. Техните т. нар. основания не са нищо друго освен клишета, с които се цели да бъде прикрита разрухата на собствената им родина, която колкото повече се отдалечава във времето от годините на омразния им социализъм, толкова по-смъртоносни стават дозите от пропаганден наркотик, който те се насилват да влеят във вените на младите поколения българи. Те, разбира се, не знаят и нямат памет за истината, но тъкмо в техните вени най-лесно може да бъде впръскана отровата на нихилизма, заблудата и лъжата. Затова и за тях, и за тази цел се трудят телевизии и радиа, вестници и фондации, неправителствени организации на повикване и светли примери на протестъри, които могат и министри да станат, за да насърчат младите българи с примера си и с пътя си за правилен просперитет и кариера.

А истината, разбира се, е друга.

Ако разгърнем Доклада на ООН за 1990 г., ще прочетем, че по темпове на човешко развитие България заема 29-о място; ако разгърнем Атласа на Световната банка за 1988 г., ще научим, че по БВП на глава от населението, изчислен в долари, България има 7 540 долара, а след нея са Испания, Южна Корея, Гърция и Турция. И че в същата тази година съвкупният износ на Гърция и Турция е бил по-малък от този на България. Ще прочетем, че по консумация на еленергия на глава от населението България има 5 912 кВтч, че след нея са Белгия, Великобритания, Дания, ГФР, Австрия и Франция, Италия, а нашата просперираща днес съседка Турция е само с 998 кВтч. Ще научим от Атласа, че в графата за годишен растеж на производството в проценти за периода 1980 – 1988 г. срещу България стои цифрата 4,4, докато за Великобритания тя е 3,00, за Дания – 2,3, за Швеция – 2,00, за ГФР – 1,8.

Атласът на Световната банка красноречиво опровергава лъжите, че всичко в тази тоталитарна държава, наречена Народна република България, е биро за окайване, че ямата на външния дълг била бездънна, че цялото ни производство било неефективно, парализирано и в застой. Че страната ни не била направила ни крачка напред от сочения ни за върховен идеал - царска България от 1939 г. В мантрите на хърсевци и каролевци, в монолозите на венцидимитровци, на александърмариновци, на александъртомовци и прочее отметници и апаши, които доверително през тези години се каеха, че моделът на социализма бил сгрешен и че България била в пълна безизходица, все по-ясно проличава преднамереността на безполезните им увещания. Дори във времето, когато целият народ вярваше на партийни документи, лично генералният секретар на обновената БКП и по-късно президент-председател Петър Младенов, подмени истината за външния дълг на България. Атласът на Световната банка свидетелства, че за 1988 г. България има външен дълг само 6,6 млрд. долара, Унгария – 17, 56 млрд.; Гърция – 23,51 млрд.; Южна Корея има цели 37, 156 млрд.; а Аржентина – почти 60 млрд. долара дълг. По задлъжнялост има цели 100 страни, които са наредени преди България. Нейсе.

Неотдавна ми донесоха поредното поръчано от мен фотокопие на един обемист том на т. нар. конституция на прехода. Правех поредната услуга за поредния Тома Неверни. В оригинала заглавието е дълго, също както агонията, в която изпадна и се гърчи вече 25 години отечеството ни: “Доклад за икономически растеж и преход към пазарна икономика в България”. По-краткото заглавие е познато като “Програмата Ран-Ът”. Винаги съм възприемал това словосъчетание като някакво неясно определение за надежда, за път от точка А до точка Б. Може би и такъв да е бил и замисълът на поръчителите и изпълнителите: път от миража на надеждата, до пустинята на престъплението, в което се осъществява и понастоящем убийството на България. Държах в ръцете си близо четиристотинте страници и на този обемист документ и изведнъж се досетих, че тази година, на 15 октомври, се изпълват 16 години от първата публикация в българския печат за същността на “Програмата Ран-Ът”. Тогава “Нова Зора” първа дръпна плътната завеса на най-голямата тайна на бащите на демокрацията и прехода. Помня също, че тогава за първи път от 14 май 1990 г., за първи път през месец август “Зора” не излизаше. Помня и обстоятелствата, които ме накараха близо два месеца да бъда в нелегалност, причината за което бе същата публикация, подготвена още в края на юли за печат. Не се правя на герой с късна дата. Всички, които ме познават, знаят, че не ми е присъщо. И сигурно се досещат, че все някой ден ще разкажа цялата истина, такава, каквато я знам. Но тази година отново се наложи непредвидена августовска ваканция. Не бях в нелегалност, но се видях с време да прочета стари записки и да съобразя, че в края на август 1990 г. се разбра, че ще бъде приета и одобрена въпросната програма, известна като Доклад за икономически растеж. Затова от този брой, доколкото имаме сили, през целия септември, на страниците на „Нова Зора” тази тема ще присъства. Но сега ми предстои да кажа няколко думи за човека, който пръв извика, че царят е гол. Той не бе дете от приказката на Андерсен. Съвсем по български, това беше един стар боец, немногословен и съсредоточен, човек от една изчезваща вече порода на хора, свикнали да изричат истината прямо и хладнокръвно, каквото и да им струва това – Борис Дерибеев, о.з. полковник, антифашист, суров, всеотдаен и непоколебим, истински благороден рицар на справедливостта и на честта. Искам да припомня и една друга дата, свързана с него, и да повторя неговите думи: “Избяга подлецът. В смъртта се спаси”. Ставаше дума за Андрей Луканов, когото бяха убили на 2 октомври 1996 г. Тогава Борис Дерибеев обобщи, че това е времеразделът в съдбата на България.

Мога с увереност да кажа, че не съм срещал друг човек през вече 25-годишния път на “Нова Зора”, който толкова убедително, смело и в същото време деликатно да е съумявал да фокусира истината, да изяснява проблема, да уточнява подхода, да предвижда препятствия и последствия, да прогнозира отговора и едновременно с това да е готов за следващата атака. Малко е да кажа, че той оказа дълбоко влияние в линията на “Зора”, че ни научи на хладнокръвие в отстояването на позицията.

Тези думи са за него. На 24 октомври ще се изпълнят шестнадесет години от неговата преждевременна кончина. Спомням си, че често подписваше материалите си с имената на свои загинали в борбата другари, сякаш търсеше упование и подкрепа в сенките на непрежалимите мъртви през несекващите сражения на доброто и злото. Беше автор на задълбочени изследвания за Родопите и българската съдба, написа книги като “Земетръсна зона” и “Ахрида”, които носят познанието и мъдростта за величието на българското мироздание и за жестоката трагедия на един народ, който никое робство не успя да пречупи и премели.

Отиде си, без да успее да прочете една година по-късно допълнението на журналиста Георги Тамбуев за програмата Ран-Ът, по-точно, за поверителната част от нея. Мисля си, какво ли би сторил, как ли би преживял, ако можеше да се добере до тази скрита от очите на народа част от доклада? Впрочем, ето само няколко изречения от свидетелството на Георги Тамбуев, получил от самия Луканов пълния текст на Доклада за икономически растеж, ведно с неговата т. нар. секретна част:

“Чета и косите ми настръхват. Все едно, че чета откровението на Йоан или предсказанията на Нострадамус за Апокалипсиса. Очаква се невиждан глад, българинът все по-трудно ще се изхранва, на пазара ще се появят всякакви ментета. Най-уязвимата част от населението, децата и възрастните, ще получават тежки хипертрофични увреждания от системното недояждане. Непрекъснато ще се увеличава дистанцията между цените на стоките и заплатите... Покупателната способност на населението неспирно ще спада и ще стигнем нивото, нужно само за биологично оцеляване. Ще се яви безработица, предвижда се нивото й да достигне около 1 млн. Най-квалифицираните млади българи ще напуснат страната. Ще възкръснат отдавна погребани болести... Всички тези “благини” могат да породят силни обществени сътресения. Затова трябва да се въвеждат постепенно, като се държи непрекъснато сметка за прага на издръжливостта на народа. Мизерия, глад, болести, нищета, това прокобва поверителната част от плана Ран-Ът. Да работиш за осъществяването на този план, значи да станеш палач на собствения си народ.“

А сега нека всеки, който прочете тези думи, сам да прецени какво остана от България, от нейната лека и тежка промишленост, от процъфтяващото ни земеделие и животновъдство; какво се случи със здравеопазването ни, с образованието, с транспорта, с армията... С българската земя, чийто срок на защитеност срещу продажба на чужди граждани вече изтече. Какво се случи с народа ни, че той, по думите на поета, отново мре като мухите наесен.

И Борис Дерибеев, и Георги Тамбуев си отидоха, отидоха си хиляди, милиони дори. Много от тях бяха офицери на дълга и честта и там, горе, в тъмното, душите им като кремъци от каменната твърд на Балкана, сигурно пръскат искри от болка. Искаме да ги уверим: зора е! Ще съмне!

(В следващия брой очаквайте непреходната истина за разрухата на България от Борис Дерибеев: “За какво плачете, лицемери?”)