Политическа партия "Нова Зора"
Начало Актуални новини Издателство Галерия Архив Контакти Връзки
12.06.2018 г.

ПЛЕВЕН – ДУХОВЕН ЦЕНТЪР НА ПАТРИОТИЧНИЯ ДУХ

Васил МИЛЕВ

• Седми фестивалът на патриотичната песен „Отечество“

В днешните трудни времена усмихнатите човешки лица са истинска рядкост. 

Затова в един такъв ден - 3 юни т.г., с 30-градусови температури, изобилието от усмивки и хубаво настроение сториха от фестивала на патриотичната песен „Отечество“ в гр. Плевен радостен факт и повод за патриотичен оптимизъм.

Българският фолклор още веднъж демонстрира великата си неповторимост и звучност. А когато пък гласовете на нашите певци - мъже и жени, разказват за хайдушки подвизи и затрогваща сърцата обич, сърдечните вълнения и усмивките през сълзи стават част от атмосферата на майчица България, за която няма ерозия и забрава. 

Фестивалът на патриотичната песен „Отечество“ за седми път събра - този път в летния театър на парк „Кайлъка“, - 6 хора, 17 индивидуални изпълнители, 33 вокални групи, 2 танцови колектива, акробати с ръководител змс Галя Паралийска, 3 детски състава. Участниците са от Плевен, Русе, Бургас, Черноморец, Созопол, Разград, Смолян... Фестивалът тази година бе посветен на падналите за свободата на България и Дойранската епопея.

05.06.2018 г.

МЕЖДУ ЧАСА НА КЛЮНА И ВОЛЯТА ЗА ПРЕБЪДВАНЕ
Минчо МИНЧЕВ

В сряда, 30 май, министър-председателят Борисов се приземи в Москва. Преди това бе летял до Загреб, където откри паметник на Дядо Вазов, после до Киев, където също откри паметник - на Димитър Пешев, подпредседател на 25-ото обикновено народно събрание, един от инициаторите за спасяването на българските евреи. После, заедно с президента Порошенко, гледаха финала на Купата на европейските шампиони по футбол между “Реал”-Мадрид и Ливърпул. Както се казва, полезното и приятното се редуваха в една особена градация, която започна десет дни по-рано. Там, на Моста на влюбените в София, бе посрещал канцлерината Меркел, президента Макрон, брекзитицата Мей и онзи поцелуйко Юнкер, дето все обърква графика с неназованите причини на своите закъснения. По това време ще да е чул от “приятеля Доналд”, този път обаче на български, и онова скандализиращо всеки евроатлантически слух изречение, което обиколи света с надеждата, че “Европа най-сетне прогледна, защото с такъв приятел като Тръмп врагове не ти трябват”. Това бе казал самият председател на Съвета на Европа Доналд Туск, комуто отнапред ще да е било известно, че нема лабаво - от 1 юни влиза в сила протекционният режим в САЩ спрямо произведените в Европа стомана и алуминий. Няма тън-мън, няма принципи на СТО. 25 % мито не са шега работа.

Така или иначе обаче, преведено от дипломатическия новоговор, това си е направо ругатня. Да не му се надяваш на Туск. И ако да бе дочул Дядо Вазов, щеше направо да издекламира: “И всичко честно се засмя, от Лондра до Батак”.


05.10.2017 г.

Надеждата не чака ва вашия перон

Минчо МИНЧЕВ 

Открито писмо

до г-жа Корнелия Нинова, председател на БСП и на Политическия съвет на коалиция „БСП за България“

Уважаема госпожо

Нинова,

Вече много месеци Политическият съвет на Коалиция „БСП за България“, на която Вие сте председател, не е свикван и този факт предпоставя невъзможността за диалог, още по-малко за равнопоставеност на участниците в Коалицията, което иначе би било най-естествената форма на общуване между съратници. Това обстоятелство, което не говори за крепко коалиционно здраве и издава рецидивите на може би зле прикривана авторитарност, според мен е крайно непродуктивно като политическа практика за едно колективно дело, и то е, което ме кара да се обърна към Вас с това писмо.

Пиша Ви не само защото натрупаните мълчания достигнаха своя предел и не само защото негативното отношение към ПП „Нова Зора“ отбеляза отдавна застрашителен пик, а  поради скоротечния процес на накърняване на политическите цели на Коалицията, които прокламирахме и в които хиляди хора повярваха. Ние, „БСП за България“, твърдяхме, че ние сме промяната, че ние сме алтернативата, че едва ли не ние сме пътят, истина и животът; че ние сме волята и енергията на лява България; че сме и ще бъдем концентрираният патриотичен отпор на геноцидните политики и практики на прехода спрямо българския народ; че водени от Вас, чаровния и очакван образ на промяната в БСП, тръгваме на честен и открит разговор с народа за нови спасителни национални хоризонти и нови социални отговорности и приоритети.

Днес за съжаление от всичко това останаха по-скоро само намерения, отколкото някакви видими резултати. 


04.10.2017 г.

С мярка на непримиримост и всеотдайност

• или защо вярват на „Нова Зора” в Плевен

Това, което наричаме преход, разруши не само достоянията на българското общество в материалната сфера, но и нанесе неотвратима рана в идейната убеденост и отдаденост на хората на социалната кауза. Във време на срутени кумири и рухнали мечти, във време на резигнация и пълзящ нихилизъм стана почти невъзможно да намериш и да събереш на едно място и млади, и възрастни, които най-напред се интересуват от правдата и истината, а повече от всичко обичат най-вече отечеството си.

Има обаче и опровержения. Такъв е случаят с общинската и областна организация на ПП “Нова Зора” в гр. Плевен. Онези, които все още си спомнят и знаят какво е партиен и организационен живот, какво е идейна сплотеност и патриотизъм, които се интересуват как се постига това в днешни условия, може да потърсят Евгения Иванова, областен председател на партия “Нова Зора” в гр. Плевен. Тя е причината, аргументът и двигателят на една завидна организационна активност, с която трудно може да се похвали някоя друга обществена организация в града.


22.09.2017 г.

Тодор Живков: "Има един... Той България като чифлик ще я продаде"

Минчо МИНЧЕВ 

 

Връщам се там, където приключих наполовина своя разказ за срещата ми с Тодор Живков на 11 септември 1996 г. Накрая споменах и Москва и вече си мисля, че моето писание досущ заприличва на руска матрьошка: разказ в разказа, че и още един в добавък. Но така е в живота. Отдавна съм наясно, че нищо в него не става случайно и само за себе си. Колкото и несистемна да изглежда подредбата на случки и преживявания, в края на краищата излиза, че всичко е подчинено на удивителна закономерност и целеполагане, на една желязна логика и последователност. Тъкмо затова и споменах, че в онзи ден, на 12 ноември 1976 г., за втори път почувствах как омекнаха колената ми. Тодор Живков на сбогуване изрече сакралната препоръка за моя по-нататъшен път в живота, в смисъл, че нямало нищо по-достойно от това да карам влакове и да пиша такива стихове. Първият партиен и държавен ръководител, чиято дума не ставаше на две, си замина и увлечен и вглъбен в неразборията и шумотевицата на т. нар. мултипликационен подход, който тогава го занимаваше, едва ли можеше и да се досети дори, че всъщност в своята добронамереност и оценка е произнесъл една неотвратима присъда над моя съкровена тайна и мечта.

 

С две думи, налага се в този мой разказ в разказа да отворя страничка, и за кратко макар, да защриховам тогавашната двойствена същност на собствения си живот. Бях локомотивен машинист, дръзнал пряко безсъници, скорости и разстояния, да поеме по нелекия път на избраниците на словото. Поетът Андрей Германов ме бе наградил в един анонимен национален конкурс, а след като любимият ми поет е преценил, можех ли да не оправдая доверието му! По-трудно ще е за читателя – нему дължа извинение, но ако все пак съм спечелил поне неговия интерес, надявам се, ще дочете това мое свидетелство до края, в което разбира се, не аз, а Тодор Живков е истинският субект на историята, докато моя милост е само нейният неизкушен от славата за изключителност свидетел.


страница: 1  2  3  ...  45  46 
04.09.2015 г.

 Зора е. И ще съмне!

Минчо МИНЧЕВ 

В края на август се навършиха 25 години от началото на възприетия от т. нар. български държавници курс на разруха в обществения, икономическия и политическия живот на България. През тези 25 години кой ли не се учи да бръсне върху главата на българина?

Кой ли не участва в разграбването на българското имане, в разрушаване на собствения ни дом? По чия повеля се разрази това бедствие, нямащо равно в дългата ни 1300-годишна история на народ и държава? Кои бяха подстрекателите и кои слепите изпълнители на това злодеяние? С чие мълчаливо съгласие и с чие преднамерено бездействие бе осъществен разгромът на една просперираща държава, истината за която така упорито се крие и отрича, или се представя за комунистическа пропаганда?

Разгърнете ли обаче стенографските дневници на Народното събрание, прочетете ли решенията на Министерския съвет, лесно ще отсеете зърното от плявата и истината ще заблести като златна люспица в пясъка на лъжите и забравата. Но откъде ли българинът да намери време за това? Той главата си не може да вдигне от недоимък и битов терор.

И все пак там, по дата и име, са изписани и престъпленията към народа на България, и имената на осъществителите на тези престъпления. Там става ясно кой кога е бил назначаван, кой какво е вършил за разгрома на държавата ни, прикрит или в демократични одежди, или в маскировъчните халати на „социалисти с ново мислене”. Там става ясно кой, се е отрекъл от първородството си и се е продал за паница леща.

През тези 25 години пред очите на българина превърнаха отечеството ни в опустошена като след варварско нашествие земя: разруха – ръжда – бурени... И запустение! И в този мрачен пейзаж, изхвърлени като празни консерви на бунището на живота, покрусени и отчаяни бяха предимно хората на труда и хората на духа. С две думи – тружениците българи, които бяха създали и изградили своя дом с честен труд и всеотдайност, дом за синове и внуци и за внуци на техните внуци. През тези 25 години „Зора” не се умори и няма да се умори да пита: кой плю в душата на тези хора? Кой ги обрече на това несвършващо унижение? Кой натири децата им в чужди край за къшей хляб да блъскат?

Някои от архитектите на перестройката вече се преселиха в един по-добър свят, други се оттеглиха насаме със своята може би събудена съвест. Пророци на шокови терапии и докладчици по икономически растеж и преход към пазарна икономика, бездушни циници и експерти с визия, издаваща пиратската им същност, от време на време понаглеждат все още разорените територии на своите интелектуални варварски нашествия. Тук, като змийско котило, съскат все още техните наемници, превърнали своето презряно майкопродавство в дежурно занимание по пропагандно еничарство. Техните т. нар. основания не са нищо друго освен клишета, с които се цели да бъде прикрита разрухата на собствената им родина, която колкото повече се отдалечава във времето от годините на омразния им социализъм, толкова по-смъртоносни стават дозите от пропаганден наркотик, който те се насилват да влеят във вените на младите поколения българи. Те, разбира се, не знаят и нямат памет за истината, но тъкмо в техните вени най-лесно може да бъде впръскана отровата на нихилизма, заблудата и лъжата. Затова и за тях, и за тази цел се трудят телевизии и радиа, вестници и фондации, неправителствени организации на повикване и светли примери на протестъри, които могат и министри да станат, за да насърчат младите българи с примера си и с пътя си за правилен просперитет и кариера.

А истината, разбира се, е друга.

Ако разгърнем Доклада на ООН за 1990 г., ще прочетем, че по темпове на човешко развитие България заема 29-о място; ако разгърнем Атласа на Световната банка за 1988 г., ще научим, че по БВП на глава от населението, изчислен в долари, България има 7 540 долара, а след нея са Испания, Южна Корея, Гърция и Турция. И че в същата тази година съвкупният износ на Гърция и Турция е бил по-малък от този на България. Ще прочетем, че по консумация на еленергия на глава от населението България има 5 912 кВтч, че след нея са Белгия, Великобритания, Дания, ГФР, Австрия и Франция, Италия, а нашата просперираща днес съседка Турция е само с 998 кВтч. Ще научим от Атласа, че в графата за годишен растеж на производството в проценти за периода 1980 – 1988 г. срещу България стои цифрата 4,4, докато за Великобритания тя е 3,00, за Дания – 2,3, за Швеция – 2,00, за ГФР – 1,8.

Атласът на Световната банка красноречиво опровергава лъжите, че всичко в тази тоталитарна държава, наречена Народна република България, е биро за окайване, че ямата на външния дълг била бездънна, че цялото ни производство било неефективно, парализирано и в застой. Че страната ни не била направила ни крачка напред от сочения ни за върховен идеал - царска България от 1939 г. В мантрите на хърсевци и каролевци, в монолозите на венцидимитровци, на александърмариновци, на александъртомовци и прочее отметници и апаши, които доверително през тези години се каеха, че моделът на социализма бил сгрешен и че България била в пълна безизходица, все по-ясно проличава преднамереността на безполезните им увещания. Дори във времето, когато целият народ вярваше на партийни документи, лично генералният секретар на обновената БКП и по-късно президент-председател Петър Младенов, подмени истината за външния дълг на България. Атласът на Световната банка свидетелства, че за 1988 г. България има външен дълг само 6,6 млрд. долара, Унгария – 17, 56 млрд.; Гърция – 23,51 млрд.; Южна Корея има цели 37, 156 млрд.; а Аржентина – почти 60 млрд. долара дълг. По задлъжнялост има цели 100 страни, които са наредени преди България. Нейсе.

Неотдавна ми донесоха поредното поръчано от мен фотокопие на един обемист том на т. нар. конституция на прехода. Правех поредната услуга за поредния Тома Неверни. В оригинала заглавието е дълго, също както агонията, в която изпадна и се гърчи вече 25 години отечеството ни: “Доклад за икономически растеж и преход към пазарна икономика в България”. По-краткото заглавие е познато като “Програмата Ран-Ът”. Винаги съм възприемал това словосъчетание като някакво неясно определение за надежда, за път от точка А до точка Б. Може би и такъв да е бил и замисълът на поръчителите и изпълнителите: път от миража на надеждата, до пустинята на престъплението, в което се осъществява и понастоящем убийството на България. Държах в ръцете си близо четиристотинте страници и на този обемист документ и изведнъж се досетих, че тази година, на 15 октомври, се изпълват 16 години от първата публикация в българския печат за същността на “Програмата Ран-Ът”. Тогава “Нова Зора” първа дръпна плътната завеса на най-голямата тайна на бащите на демокрацията и прехода. Помня също, че тогава за първи път от 14 май 1990 г., за първи път през месец август “Зора” не излизаше. Помня и обстоятелствата, които ме накараха близо два месеца да бъда в нелегалност, причината за което бе същата публикация, подготвена още в края на юли за печат. Не се правя на герой с късна дата. Всички, които ме познават, знаят, че не ми е присъщо. И сигурно се досещат, че все някой ден ще разкажа цялата истина, такава, каквато я знам. Но тази година отново се наложи непредвидена августовска ваканция. Не бях в нелегалност, но се видях с време да прочета стари записки и да съобразя, че в края на август 1990 г. се разбра, че ще бъде приета и одобрена въпросната програма, известна като Доклад за икономически растеж. Затова от този брой, доколкото имаме сили, през целия септември, на страниците на „Нова Зора” тази тема ще присъства. Но сега ми предстои да кажа няколко думи за човека, който пръв извика, че царят е гол. Той не бе дете от приказката на Андерсен. Съвсем по български, това беше един стар боец, немногословен и съсредоточен, човек от една изчезваща вече порода на хора, свикнали да изричат истината прямо и хладнокръвно, каквото и да им струва това – Борис Дерибеев, о.з. полковник, антифашист, суров, всеотдаен и непоколебим, истински благороден рицар на справедливостта и на честта. Искам да припомня и една друга дата, свързана с него, и да повторя неговите думи: “Избяга подлецът. В смъртта се спаси”. Ставаше дума за Андрей Луканов, когото бяха убили на 2 октомври 1996 г. Тогава Борис Дерибеев обобщи, че това е времеразделът в съдбата на България.

Мога с увереност да кажа, че не съм срещал друг човек през вече 25-годишния път на “Нова Зора”, който толкова убедително, смело и в същото време деликатно да е съумявал да фокусира истината, да изяснява проблема, да уточнява подхода, да предвижда препятствия и последствия, да прогнозира отговора и едновременно с това да е готов за следващата атака. Малко е да кажа, че той оказа дълбоко влияние в линията на “Зора”, че ни научи на хладнокръвие в отстояването на позицията.

Тези думи са за него. На 24 октомври ще се изпълнят шестнадесет години от неговата преждевременна кончина. Спомням си, че често подписваше материалите си с имената на свои загинали в борбата другари, сякаш търсеше упование и подкрепа в сенките на непрежалимите мъртви през несекващите сражения на доброто и злото. Беше автор на задълбочени изследвания за Родопите и българската съдба, написа книги като “Земетръсна зона” и “Ахрида”, които носят познанието и мъдростта за величието на българското мироздание и за жестоката трагедия на един народ, който никое робство не успя да пречупи и премели.

Отиде си, без да успее да прочете една година по-късно допълнението на журналиста Георги Тамбуев за програмата Ран-Ът, по-точно, за поверителната част от нея. Мисля си, какво ли би сторил, как ли би преживял, ако можеше да се добере до тази скрита от очите на народа част от доклада? Впрочем, ето само няколко изречения от свидетелството на Георги Тамбуев, получил от самия Луканов пълния текст на Доклада за икономически растеж, ведно с неговата т. нар. секретна част:

“Чета и косите ми настръхват. Все едно, че чета откровението на Йоан или предсказанията на Нострадамус за Апокалипсиса. Очаква се невиждан глад, българинът все по-трудно ще се изхранва, на пазара ще се появят всякакви ментета. Най-уязвимата част от населението, децата и възрастните, ще получават тежки хипертрофични увреждания от системното недояждане. Непрекъснато ще се увеличава дистанцията между цените на стоките и заплатите... Покупателната способност на населението неспирно ще спада и ще стигнем нивото, нужно само за биологично оцеляване. Ще се яви безработица, предвижда се нивото й да достигне около 1 млн. Най-квалифицираните млади българи ще напуснат страната. Ще възкръснат отдавна погребани болести... Всички тези “благини” могат да породят силни обществени сътресения. Затова трябва да се въвеждат постепенно, като се държи непрекъснато сметка за прага на издръжливостта на народа. Мизерия, глад, болести, нищета, това прокобва поверителната част от плана Ран-Ът. Да работиш за осъществяването на този план, значи да станеш палач на собствения си народ.“

А сега нека всеки, който прочете тези думи, сам да прецени какво остана от България, от нейната лека и тежка промишленост, от процъфтяващото ни земеделие и животновъдство; какво се случи със здравеопазването ни, с образованието, с транспорта, с армията... С българската земя, чийто срок на защитеност срещу продажба на чужди граждани вече изтече. Какво се случи с народа ни, че той, по думите на поета, отново мре като мухите наесен.

И Борис Дерибеев, и Георги Тамбуев си отидоха, отидоха си хиляди, милиони дори. Много от тях бяха офицери на дълга и честта и там, горе, в тъмното, душите им като кремъци от каменната твърд на Балкана, сигурно пръскат искри от болка. Искаме да ги уверим: зора е! Ще съмне!

(В следващия брой очаквайте непреходната истина за разрухата на България от Борис Дерибеев: “За какво плачете, лицемери?”)