Политическа партия "Нова Зора"
Начало Актуални новини Издателство Галерия Архив Контакти Връзки
12.06.2018 г.

ПЛЕВЕН – ДУХОВЕН ЦЕНТЪР НА ПАТРИОТИЧНИЯ ДУХ

Васил МИЛЕВ

• Седми фестивалът на патриотичната песен „Отечество“

В днешните трудни времена усмихнатите човешки лица са истинска рядкост. 

Затова в един такъв ден - 3 юни т.г., с 30-градусови температури, изобилието от усмивки и хубаво настроение сториха от фестивала на патриотичната песен „Отечество“ в гр. Плевен радостен факт и повод за патриотичен оптимизъм.

Българският фолклор още веднъж демонстрира великата си неповторимост и звучност. А когато пък гласовете на нашите певци - мъже и жени, разказват за хайдушки подвизи и затрогваща сърцата обич, сърдечните вълнения и усмивките през сълзи стават част от атмосферата на майчица България, за която няма ерозия и забрава. 

Фестивалът на патриотичната песен „Отечество“ за седми път събра - този път в летния театър на парк „Кайлъка“, - 6 хора, 17 индивидуални изпълнители, 33 вокални групи, 2 танцови колектива, акробати с ръководител змс Галя Паралийска, 3 детски състава. Участниците са от Плевен, Русе, Бургас, Черноморец, Созопол, Разград, Смолян... Фестивалът тази година бе посветен на падналите за свободата на България и Дойранската епопея.

05.06.2018 г.

МЕЖДУ ЧАСА НА КЛЮНА И ВОЛЯТА ЗА ПРЕБЪДВАНЕ
Минчо МИНЧЕВ

В сряда, 30 май, министър-председателят Борисов се приземи в Москва. Преди това бе летял до Загреб, където откри паметник на Дядо Вазов, после до Киев, където също откри паметник - на Димитър Пешев, подпредседател на 25-ото обикновено народно събрание, един от инициаторите за спасяването на българските евреи. После, заедно с президента Порошенко, гледаха финала на Купата на европейските шампиони по футбол между “Реал”-Мадрид и Ливърпул. Както се казва, полезното и приятното се редуваха в една особена градация, която започна десет дни по-рано. Там, на Моста на влюбените в София, бе посрещал канцлерината Меркел, президента Макрон, брекзитицата Мей и онзи поцелуйко Юнкер, дето все обърква графика с неназованите причини на своите закъснения. По това време ще да е чул от “приятеля Доналд”, този път обаче на български, и онова скандализиращо всеки евроатлантически слух изречение, което обиколи света с надеждата, че “Европа най-сетне прогледна, защото с такъв приятел като Тръмп врагове не ти трябват”. Това бе казал самият председател на Съвета на Европа Доналд Туск, комуто отнапред ще да е било известно, че нема лабаво - от 1 юни влиза в сила протекционният режим в САЩ спрямо произведените в Европа стомана и алуминий. Няма тън-мън, няма принципи на СТО. 25 % мито не са шега работа.

Така или иначе обаче, преведено от дипломатическия новоговор, това си е направо ругатня. Да не му се надяваш на Туск. И ако да бе дочул Дядо Вазов, щеше направо да издекламира: “И всичко честно се засмя, от Лондра до Батак”.


05.10.2017 г.

Надеждата не чака ва вашия перон

Минчо МИНЧЕВ 

Открито писмо

до г-жа Корнелия Нинова, председател на БСП и на Политическия съвет на коалиция „БСП за България“

Уважаема госпожо

Нинова,

Вече много месеци Политическият съвет на Коалиция „БСП за България“, на която Вие сте председател, не е свикван и този факт предпоставя невъзможността за диалог, още по-малко за равнопоставеност на участниците в Коалицията, което иначе би било най-естествената форма на общуване между съратници. Това обстоятелство, което не говори за крепко коалиционно здраве и издава рецидивите на може би зле прикривана авторитарност, според мен е крайно непродуктивно като политическа практика за едно колективно дело, и то е, което ме кара да се обърна към Вас с това писмо.

Пиша Ви не само защото натрупаните мълчания достигнаха своя предел и не само защото негативното отношение към ПП „Нова Зора“ отбеляза отдавна застрашителен пик, а  поради скоротечния процес на накърняване на политическите цели на Коалицията, които прокламирахме и в които хиляди хора повярваха. Ние, „БСП за България“, твърдяхме, че ние сме промяната, че ние сме алтернативата, че едва ли не ние сме пътят, истина и животът; че ние сме волята и енергията на лява България; че сме и ще бъдем концентрираният патриотичен отпор на геноцидните политики и практики на прехода спрямо българския народ; че водени от Вас, чаровния и очакван образ на промяната в БСП, тръгваме на честен и открит разговор с народа за нови спасителни национални хоризонти и нови социални отговорности и приоритети.

Днес за съжаление от всичко това останаха по-скоро само намерения, отколкото някакви видими резултати. 


04.10.2017 г.

С мярка на непримиримост и всеотдайност

• или защо вярват на „Нова Зора” в Плевен

Това, което наричаме преход, разруши не само достоянията на българското общество в материалната сфера, но и нанесе неотвратима рана в идейната убеденост и отдаденост на хората на социалната кауза. Във време на срутени кумири и рухнали мечти, във време на резигнация и пълзящ нихилизъм стана почти невъзможно да намериш и да събереш на едно място и млади, и възрастни, които най-напред се интересуват от правдата и истината, а повече от всичко обичат най-вече отечеството си.

Има обаче и опровержения. Такъв е случаят с общинската и областна организация на ПП “Нова Зора” в гр. Плевен. Онези, които все още си спомнят и знаят какво е партиен и организационен живот, какво е идейна сплотеност и патриотизъм, които се интересуват как се постига това в днешни условия, може да потърсят Евгения Иванова, областен председател на партия “Нова Зора” в гр. Плевен. Тя е причината, аргументът и двигателят на една завидна организационна активност, с която трудно може да се похвали някоя друга обществена организация в града.


22.09.2017 г.

Тодор Живков: "Има един... Той България като чифлик ще я продаде"

Минчо МИНЧЕВ 

 

Връщам се там, където приключих наполовина своя разказ за срещата ми с Тодор Живков на 11 септември 1996 г. Накрая споменах и Москва и вече си мисля, че моето писание досущ заприличва на руска матрьошка: разказ в разказа, че и още един в добавък. Но така е в живота. Отдавна съм наясно, че нищо в него не става случайно и само за себе си. Колкото и несистемна да изглежда подредбата на случки и преживявания, в края на краищата излиза, че всичко е подчинено на удивителна закономерност и целеполагане, на една желязна логика и последователност. Тъкмо затова и споменах, че в онзи ден, на 12 ноември 1976 г., за втори път почувствах как омекнаха колената ми. Тодор Живков на сбогуване изрече сакралната препоръка за моя по-нататъшен път в живота, в смисъл, че нямало нищо по-достойно от това да карам влакове и да пиша такива стихове. Първият партиен и държавен ръководител, чиято дума не ставаше на две, си замина и увлечен и вглъбен в неразборията и шумотевицата на т. нар. мултипликационен подход, който тогава го занимаваше, едва ли можеше и да се досети дори, че всъщност в своята добронамереност и оценка е произнесъл една неотвратима присъда над моя съкровена тайна и мечта.

 

С две думи, налага се в този мой разказ в разказа да отворя страничка, и за кратко макар, да защриховам тогавашната двойствена същност на собствения си живот. Бях локомотивен машинист, дръзнал пряко безсъници, скорости и разстояния, да поеме по нелекия път на избраниците на словото. Поетът Андрей Германов ме бе наградил в един анонимен национален конкурс, а след като любимият ми поет е преценил, можех ли да не оправдая доверието му! По-трудно ще е за читателя – нему дължа извинение, но ако все пак съм спечелил поне неговия интерес, надявам се, ще дочете това мое свидетелство до края, в което разбира се, не аз, а Тодор Живков е истинският субект на историята, докато моя милост е само нейният неизкушен от славата за изключителност свидетел.


страница: 1  2  3  ...  45  46 
14.05.2015 г.

Горе сърцата, приятели!

Минчо МИНЧЕВ

• 25 години от първия брой на в. „Зора”

Казват, че когато лъжата е вече на другия край на земята, истината тепърва навлича очуканите си калеври. Така и ние тръгнахме, драги приятели, скъпи читатели и съмишленици. Преди 25 години!

Вървяхме през мастиления мрак на новата убога действителност, в която нищите духом ставаха водачи, безродниците – патриоти, посредствениците – гении... Дребните лъжци и мошеници не ги слагахме в сметката, защото истината влачеше изтерзаните си нозе и както ни се струваше, и както се надявахме, – към разсъмването, към светлината! Чрез нея и заради нея, познахме и вълчите ями, и безкръвните гилотини на тоталната инквизиция на духа, и пещерния хлад на новите мъртви времена. И оцеляхме подир всичките загуби тежки. И съпреживяхме болката на всеки погром и на всяка разруха. С едно голо сърце и с несломимия щит на правдата. Поетът би казал: „Но стига ми тази награда”! Войводата би добавил „Жив е, той, жив е!”

Днес с покрусени очи всички виждаме мъченическия лик на истината и с болка изричаме нейното име: България! България на разлютените преливащи реки, на обезлюдените и умиращи села, на запуснатите нивя, на все по-безлесните планини, на смъртно ранените убежища на българската душевност; България на жестоките пробойни в народната свяст, на размитите граници между доброто и злото, на раненото мироздание на извечните български добродетели, на историческото безпаметство, на майцеотрицателството и братоотричането, на воденичните камъни на битовия терор, на бавната отрова на предателствата спрямо българското бъдеще. Страшен е списъкът!

И ако трябва да вземем перото за приписка в жестоката българска книга на нашето време, бихме извикали: „Разорение велико и загуби непрежалими са, Господи! А тази земя ще ни е нужна за хляб, дом и гроб. Нея ще трябва да оставим на децата си, на внуците си, на внуците на техните внуци – нине и присно и во веки веков!...“

И за да не заслужим тяхното порицание, нежели проклятието им, и защото преливат от отврата душите ни към мерзавците и нечестивците, към чуждопоклонниците и безродниците, и защото за съжаление се нагледахме как все в името на доброто люде с най-чисти помисли вкарват вълци в кошарата, ние не се отрекохме от истината. Цялата истина и само истината! В името на справедливостта и бъдещето народно. Нея отстоявахме. Нея търсихме! Тя беше нашата клетва и ориентир през тези двайсет и пет години.

И от всички български думи за тържеството на светлината над мрака избрахме словото ЗОРА. И заради мастиления мрак, който като надгробна плоча легна върху всички времена на България, минали и нежели бъдещи, удостоихме Зората с оптимистичното слово НОВА.

Ние вярваме, че над тази земя, пропищяла от робства и тирании, най-после ще разсъмне, ще се възземе зората на един нов живот, на едно неотменимо ново българско възраждане. Но как невъзможен понякога ни се струва изгревът на новия български ден. Как трудно и мъчително е това разсъмване! – държавата ни е разнебитена; земята и душите ни са отровени от генно-модифицирани думи, клетви, обещания, химикали и всевъзможни радиации; народът ни е хванат в скотобойната на най-жестокия капитализъм, превърнат е в статист в най-безочливия театър на демокрация, където безпардонната политическа мимикрия на довчерашни исторически врагове се представя като нова цивилизационна хармония на духа по пътя към благоденствието и свободата. И всичко е толкова чудовищно и невероятно, че и небесата над площадите сигурно биха извикали „Долу!” и „Стига!”. И става студено. И става страшно. И заслепение и лудост е да не бъде съзирана гибелната пропаст, към която върви Отечеството ни, към която е тикана България.

През тези 25 години, от 14 май 1990 г. до днес, ние служехме със „Зора” не само на жадуваното просветление в обществения ни живот. Ние бяхме винаги на страната на слабите, на онеправданите, на страната на разума, на живота срещу смъртта, на справедливостта, на идеята, обединяваща всички не само в името на просперитета и осигуреното свободно бъдеще на България, но и на правдата. А тя, като слана понякога попарваше душите ни, защото идеше реч по-скоро за спасение на народа ни от гибелно изтребление, на държавността ни – от унищожение, на българската чест и българското име от поругание. И трябваше да лекуваме отчаянието с надежда.

Като се връщам отново към името на вестника, който стана смисъл на живота ни и надежда за хиляди, ще отбележа, че за нас то носи усещането за начало, за възход, за слънчево присъствие, толкова необходимо за изтерзаната душа на България. Затова ми се иска да припомним пламенния бунтовен повик: „Изгрей, зора на свободата!...“ И химнословния стих на поета: „Питат ли ме дей зората...“, които също бяха основание за нашия избор. И защото 25 години минаха оттогава, а сякаш беше вчера, може би имам правото да добавя с гордост „Откога се е, мила моя майно льо, зора зазорила”! Не само заради прозрението на онзи „мечтател безумен, образ невъзможен” Раковски, че любовта към Отечеството превъзходи сичките световни добрини, но и защото за тази Зора, която е синоним на вечната българска участ, и за тези добрини народни ние работихме. И ще работим до сетния си дъх. И се надяваме с делата си да защитим нетленното име България. И се надяваме идеите на нашето съдружие и начинание да осветят още много български сърца. Ние врекохме на България своите сили, своите надежди за добруване и свободен живот!..

Горе сърцата, приятели!

Зора е!

И от щедрия спектър на светлината, от неумиращата българска надежда ние избираме безсмъртните цветове на Родината: бяло – зелено – червено!

Да живее България!

Да воскреснет Бог, и расточатся врази Его