Начало Актуални новини Издателство Галерия Архив Контакти Връзки
25.09.2016 г.

По волята на сърцето 

Уважаеми другари,

Уважаеми г-н генерал,

Заставам пред вас, за да ви поздравя за доблестта и честта да понесете товара на доверието на стотици хиляди, на милиони българи. Като пилот, който повече от 15 години е пилотирал изстребител в страж на родното небе, Вие знаете, че като всяка птица, и бойната машина може да лети само с две крила. И само любовта в песните на Ала Пугачова може да лети с едно крило.

Казвам това, защото в битността си на бивш локомотивен машинист, аз петнайсет години с колелата съм нарязвал мрака на катранени филии. И защото знам, че за да стигне влакът до крайната гара освен мъжество, безсъния, увереност и хиляди конски сили, трябват и релси – две опори, без които няма движение напред.


10.12.2015 г.

Великото противостоене и изборът на България

Без съюз с Русия не може да има България.

Свидетели сме на събития в Близкия изток, динамиката и остротата на които може да променят политическата карта на Черноморския регион за десетилетия напред. Тези събития пряко засягат България, българската държавност и бъдещето на народа ни.

Острата криза, възникнала между две съседни на България държави – Русия и Турция, изисква бърза и ясна оценка от страна на българските държавни власти на събитието от 24 ноември, станало повод за кризата, когато над сирийска територия турски изстребител Ф-16 свали завръщащия се в базата си руски военен самолет Су-24 М, незастрашаващ с действията си територията на Р Турция. А въоръжени ислямисти, противно на всички международни конвенции и военни кодекси на честта, разстреляха във въздуха катапултиралия руски летец подп. Олег Пешков.

Това е опасен прецедент, носещ взривоопасния потенциал на истински казус бели и да си затваряме очите пред суровата реалност, означава незрелост и престъпна безотговорност. Необходимо е ясно послание на българските власти както до правителствата на двете съседни държави, така и до техните съюзници, в което да се посочи кои действия, съгласно принципите на международното право, България счита за оправдани и приемливи, и кои не.


29.10.2015 г.

На фронтовата линия на надеждата и безнадеждността

От 15 до 19 октомври в град Ставропол, Русия се проведе заключителният етап на Шестия международен литературен форум „Златен витяз“, който бе посветен на 1000-годишнината от успението на Светия равноапостол княз Владимир, кръстител на Русия; на 70-годишнината от победата във Великата отечествена война 1941-1945 г., както и на Годината на литературата в Русия.

Организатори на забележителната културна проява бяха творческото обединение Международен кинофорум „Золотой Витязь“, с президент Николай Бурляев, писател, поет, сценарист, носител на наградата на името на Максим Горки, народен артист на Русия; правителството на Ставрополския край; федералното агентство „Роспечат“; Руският съюз на книгата, както и новоучреденият Институт за култура в структурата на Министерството на извънредните ситуации (МЧС) .

За значението, за авторитета, за мястото и ролята на „Златен витяз“ в духовния живот на Русия говорят и изпратените до участниците във форума приветствия на Владимир Владимирович Путин, президент на Руската федерация, на Патриарха на Москва и цяла Русия Кирил; на Владимир Пучков, министър на Руската федерация по гражданската отбрана, извънредните ситуации и премахване на последиците от стихийни бедствия; на губернатора на Ставрополския край Владимир Владимиров; на Михаил Сеславински – ръководител на Федералното агентство по печата и масовите комуникации, както и на такива големи имена в руската култура като писателя Владимир Крупин, председател на Съюза на руските писатели, на Никита Михалков, президент на Руския фонд за култура и на Съюза на кинематографистите в Русия и още много други.


04.09.2015 г.

Зора е. И ще съмне!

Минчо МИНЧЕВ 

В края на август се навършиха 25 години от началото на възприетия от т. нар. български държавници курс на разруха в обществения, икономическия и политическия живот на България. През тези 25 години кой ли не се учи да бръсне върху главата на българина?

Кой ли не участва в разграбването на българското имане, в разрушаване на собствения ни дом? По чия повеля се разрази това бедствие, нямащо равно в дългата ни 1300-годишна история на народ и държава? Кои бяха подстрекателите и кои слепите изпълнители на това злодеяние? С чие мълчаливо съгласие и с чие преднамерено бездействие бе осъществен разгромът на една просперираща държава, истината за която така упорито се крие и отрича, или се представя за комунистическа пропаганда?

Разгърнете ли обаче стенографските дневници на Народното събрание, прочетете ли решенията на Министерския съвет, лесно ще отсеете зърното от плявата и истината ще заблести като златна люспица в пясъка на лъжите и забравата. Но откъде ли българинът да намери време за това? Той главата си не може да вдигне от недоимък и битов терор.


14.05.2015 г.

Горе сърцата, приятели!

Минчо МИНЧЕВ

• 25 години от първия брой на в. „Зора”

Казват, че когато лъжата е вече на другия край на земята, истината тепърва навлича очуканите си калеври. Така и ние тръгнахме, драги приятели, скъпи читатели и съмишленици. Преди 25 години!

Вървяхме през мастиления мрак на новата убога действителност, в която нищите духом ставаха водачи, безродниците – патриоти, посредствениците – гении... Дребните лъжци и мошеници не ги слагахме в сметката, защото истината влачеше изтерзаните си нозе и както ни се струваше, и както се надявахме, – към разсъмването, към светлината! Чрез нея и заради нея, познахме и вълчите ями, и безкръвните гилотини на тоталната инквизиция на духа, и пещерния хлад на новите мъртви времена. И оцеляхме подир всичките загуби тежки. И съпреживяхме болката на всеки погром и на всяка разруха. С едно голо сърце и с несломимия щит на правдата. Поетът би казал: „Но стига ми тази награда”! Войводата би добавил „Жив е, той, жив е!”


страница: 1  2  3  ...  43  44 
14.05.2015 г.

Горе сърцата, приятели!

Минчо МИНЧЕВ

• 25 години от първия брой на в. „Зора”

Казват, че когато лъжата е вече на другия край на земята, истината тепърва навлича очуканите си калеври. Така и ние тръгнахме, драги приятели, скъпи читатели и съмишленици. Преди 25 години!

Вървяхме през мастиления мрак на новата убога действителност, в която нищите духом ставаха водачи, безродниците – патриоти, посредствениците – гении... Дребните лъжци и мошеници не ги слагахме в сметката, защото истината влачеше изтерзаните си нозе и както ни се струваше, и както се надявахме, – към разсъмването, към светлината! Чрез нея и заради нея, познахме и вълчите ями, и безкръвните гилотини на тоталната инквизиция на духа, и пещерния хлад на новите мъртви времена. И оцеляхме подир всичките загуби тежки. И съпреживяхме болката на всеки погром и на всяка разруха. С едно голо сърце и с несломимия щит на правдата. Поетът би казал: „Но стига ми тази награда”! Войводата би добавил „Жив е, той, жив е!”

Днес с покрусени очи всички виждаме мъченическия лик на истината и с болка изричаме нейното име: България! България на разлютените преливащи реки, на обезлюдените и умиращи села, на запуснатите нивя, на все по-безлесните планини, на смъртно ранените убежища на българската душевност; България на жестоките пробойни в народната свяст, на размитите граници между доброто и злото, на раненото мироздание на извечните български добродетели, на историческото безпаметство, на майцеотрицателството и братоотричането, на воденичните камъни на битовия терор, на бавната отрова на предателствата спрямо българското бъдеще. Страшен е списъкът!

И ако трябва да вземем перото за приписка в жестоката българска книга на нашето време, бихме извикали: „Разорение велико и загуби непрежалими са, Господи! А тази земя ще ни е нужна за хляб, дом и гроб. Нея ще трябва да оставим на децата си, на внуците си, на внуците на техните внуци – нине и присно и во веки веков!...“

И за да не заслужим тяхното порицание, нежели проклятието им, и защото преливат от отврата душите ни към мерзавците и нечестивците, към чуждопоклонниците и безродниците, и защото за съжаление се нагледахме как все в името на доброто люде с най-чисти помисли вкарват вълци в кошарата, ние не се отрекохме от истината. Цялата истина и само истината! В името на справедливостта и бъдещето народно. Нея отстоявахме. Нея търсихме! Тя беше нашата клетва и ориентир през тези двайсет и пет години.

И от всички български думи за тържеството на светлината над мрака избрахме словото ЗОРА. И заради мастиления мрак, който като надгробна плоча легна върху всички времена на България, минали и нежели бъдещи, удостоихме Зората с оптимистичното слово НОВА.

Ние вярваме, че над тази земя, пропищяла от робства и тирании, най-после ще разсъмне, ще се възземе зората на един нов живот, на едно неотменимо ново българско възраждане. Но как невъзможен понякога ни се струва изгревът на новия български ден. Как трудно и мъчително е това разсъмване! – държавата ни е разнебитена; земята и душите ни са отровени от генно-модифицирани думи, клетви, обещания, химикали и всевъзможни радиации; народът ни е хванат в скотобойната на най-жестокия капитализъм, превърнат е в статист в най-безочливия театър на демокрация, където безпардонната политическа мимикрия на довчерашни исторически врагове се представя като нова цивилизационна хармония на духа по пътя към благоденствието и свободата. И всичко е толкова чудовищно и невероятно, че и небесата над площадите сигурно биха извикали „Долу!” и „Стига!”. И става студено. И става страшно. И заслепение и лудост е да не бъде съзирана гибелната пропаст, към която върви Отечеството ни, към която е тикана България.

През тези 25 години, от 14 май 1990 г. до днес, ние служехме със „Зора” не само на жадуваното просветление в обществения ни живот. Ние бяхме винаги на страната на слабите, на онеправданите, на страната на разума, на живота срещу смъртта, на справедливостта, на идеята, обединяваща всички не само в името на просперитета и осигуреното свободно бъдеще на България, но и на правдата. А тя, като слана понякога попарваше душите ни, защото идеше реч по-скоро за спасение на народа ни от гибелно изтребление, на държавността ни – от унищожение, на българската чест и българското име от поругание. И трябваше да лекуваме отчаянието с надежда.

Като се връщам отново към името на вестника, който стана смисъл на живота ни и надежда за хиляди, ще отбележа, че за нас то носи усещането за начало, за възход, за слънчево присъствие, толкова необходимо за изтерзаната душа на България. Затова ми се иска да припомним пламенния бунтовен повик: „Изгрей, зора на свободата!...“ И химнословния стих на поета: „Питат ли ме дей зората...“, които също бяха основание за нашия избор. И защото 25 години минаха оттогава, а сякаш беше вчера, може би имам правото да добавя с гордост „Откога се е, мила моя майно льо, зора зазорила”! Не само заради прозрението на онзи „мечтател безумен, образ невъзможен” Раковски, че любовта към Отечеството превъзходи сичките световни добрини, но и защото за тази Зора, която е синоним на вечната българска участ, и за тези добрини народни ние работихме. И ще работим до сетния си дъх. И се надяваме с делата си да защитим нетленното име България. И се надяваме идеите на нашето съдружие и начинание да осветят още много български сърца. Ние врекохме на България своите сили, своите надежди за добруване и свободен живот!..

Горе сърцата, приятели!

Зора е!

И от щедрия спектър на светлината, от неумиращата българска надежда ние избираме безсмъртните цветове на Родината: бяло – зелено – червено!

Да живее България!

Да воскреснет Бог, и расточатся врази Его