Начало Актуални новини Издателство Галерия Архив Контакти Връзки
05.10.2017 г.

Надеждата не чака ва вашия перон

Минчо МИНЧЕВ 

Открито писмо

до г-жа Корнелия Нинова, председател на БСП и на Политическия съвет на коалиция „БСП за България“

Уважаема госпожо

Нинова,

Вече много месеци Политическият съвет на Коалиция „БСП за България“, на която Вие сте председател, не е свикван и този факт предпоставя невъзможността за диалог, още по-малко за равнопоставеност на участниците в Коалицията, което иначе би било най-естествената форма на общуване между съратници. Това обстоятелство, което не говори за крепко коалиционно здраве и издава рецидивите на може би зле прикривана авторитарност, според мен е крайно непродуктивно като политическа практика за едно колективно дело, и то е, което ме кара да се обърна към Вас с това писмо.

Пиша Ви не само защото натрупаните мълчания достигнаха своя предел и не само защото негативното отношение към ПП „Нова Зора“ отбеляза отдавна застрашителен пик, а  поради скоротечния процес на накърняване на политическите цели на Коалицията, които прокламирахме и в които хиляди хора повярваха. Ние, „БСП за България“, твърдяхме, че ние сме промяната, че ние сме алтернативата, че едва ли не ние сме пътят, истина и животът; че ние сме волята и енергията на лява България; че сме и ще бъдем концентрираният патриотичен отпор на геноцидните политики и практики на прехода спрямо българския народ; че водени от Вас, чаровния и очакван образ на промяната в БСП, тръгваме на честен и открит разговор с народа за нови спасителни национални хоризонти и нови социални отговорности и приоритети.

Днес за съжаление от всичко това останаха по-скоро само намерения, отколкото някакви видими резултати. 


04.10.2017 г.

С мярка на непримиримост и всеотдайност

• или защо вярват на „Нова Зора” в Плевен

Това, което наричаме преход, разруши не само достоянията на българското общество в материалната сфера, но и нанесе неотвратима рана в идейната убеденост и отдаденост на хората на социалната кауза. Във време на срутени кумири и рухнали мечти, във време на резигнация и пълзящ нихилизъм стана почти невъзможно да намериш и да събереш на едно място и млади, и възрастни, които най-напред се интересуват от правдата и истината, а повече от всичко обичат най-вече отечеството си.

Има обаче и опровержения. Такъв е случаят с общинската и областна организация на ПП “Нова Зора” в гр. Плевен. Онези, които все още си спомнят и знаят какво е партиен и организационен живот, какво е идейна сплотеност и патриотизъм, които се интересуват как се постига това в днешни условия, може да потърсят Евгения Иванова, областен председател на партия “Нова Зора” в гр. Плевен. Тя е причината, аргументът и двигателят на една завидна организационна активност, с която трудно може да се похвали някоя друга обществена организация в града.


22.09.2017 г.

Тодор Живков: "Им един... Той България като чифлик ще я продаде"

Минчо МИНЧЕВ 

 

Връщам се там, където приключих наполовина своя разказ за срещата ми с Тодор Живков на 11 септември 1996 г. Накрая споменах и Москва и вече си мисля, че моето писание досущ заприличва на руска матрьошка: разказ в разказа, че и още един в добавък. Но така е в живота. Отдавна съм наясно, че нищо в него не става случайно и само за себе си. Колкото и несистемна да изглежда подредбата на случки и преживявания, в края на краищата излиза, че всичко е подчинено на удивителна закономерност и целеполагане, на една желязна логика и последователност. Тъкмо затова и споменах, че в онзи ден, на 12 ноември 1976 г., за втори път почувствах как омекнаха колената ми. Тодор Живков на сбогуване изрече сакралната препоръка за моя по-нататъшен път в живота, в смисъл, че нямало нищо по-достойно от това да карам влакове и да пиша такива стихове. Първият партиен и държавен ръководител, чиято дума не ставаше на две, си замина и увлечен и вглъбен в неразборията и шумотевицата на т. нар. мултипликационен подход, който тогава го занимаваше, едва ли можеше и да се досети дори, че всъщност в своята добронамереност и оценка е произнесъл една неотвратима присъда над моя съкровена тайна и мечта.

 

С две думи, налага се в този мой разказ в разказа да отворя страничка, и за кратко макар, да защриховам тогавашната двойствена същност на собствения си живот. Бях локомотивен машинист, дръзнал пряко безсъници, скорости и разстояния, да поеме по нелекия път на избраниците на словото. Поетът Андрей Германов ме бе наградил в един анонимен национален конкурс, а след като любимият ми поет е преценил, можех ли да не оправдая доверието му! По-трудно ще е за читателя – нему дължа извинение, но ако все пак съм спечелил поне неговия интерес, надявам се, ще дочете това мое свидетелство до края, в което разбира се, не аз, а Тодор Живков е истинският субект на историята, докато моя милост е само нейният неизкушен от славата за изключителност свидетел.


20.09.2017 г.

Тодор Живков - една друга история

 

Минчо МИНЧЕВ

 

Тази история съм я разказвал стотици пъти. Нея няма да я намерите в мемоарите на Тодор Живков. Причината е същата, поради която Пикасо не пише за срещите си с Иля Еренбург, а Еренбург пояснява, че те не са момент от биографията на великия художник, а само знаменателен факт от собствената му биография. И ако има нещо странно и в известен смисъл парадоксално дори, това е, че сядам в петък, на 8 септември, да опиша за първи път тази своя среща с Тодор Живков, която условно започна на същия ден и дата, само че през далечната 1996 г. Чувствам обаче още сега потребността да споделя, че го правя не за да подчертая някаква своя въобразена значимост. Слава богу, срещу тази широко разпространена зараза съм като имунизиран. „Смирение паче гордости”, е казал мъдрецът, а майка ми като ме учеше на ум и разум, все ми повтаряше, милата, тези думи още от времето, когато трудно схващах тяхното значение.

Но искам да кажа и друго. Имам куража да се надявам, че поколенията, родени в годините около вихрушката, която отнесе България не в третия, а в четвъртия свят, все някога ще преосмислят топонимията на свободата и демокрацията. И че в черния пантеон на всемирното зло до понятия като Харвардски проект и Вашингтонски консенсус те ще успеят да запишат и юдинските имена не само на някои нисши офицери за специални поръчки като Ричард Ран и Роналд Ът, но и имената на нашенските туземни колониални администратори като Андрей Луканов, Желю Желев и още плеяда майкопродавци и отцеругатели.

Не крия, че това е мечтата ми. И макар тя да не е само моя, вярвам, че ще се сбъдне, защото господ забавя, но не забравя. И той няма да изтърпи такава чудовищна несправедливост един цял народ да чезне и вехне, а шепа думбази, ограбили труда му, да се разпореждат бездушно с неговия живот. И дай боже, това мое свидетелство да бъде онази молитва за справедливост, онзи макар и малък щрих в образа на истината в битката й с лъжата, който бог ще разчете като молитва на седем милиона българи.

И така, на онзи 8 септември, петък, някъде около 11 часа, в кабинета ми на главен редактор на сп. “Железопътен транспорт” извъня телефонът. Не иззвъня, а по-скоро изпищя. Някой от техниците в сградата на ул. “Иван Вазов” 3 само преди дни бе бракувал стария безукорно работещ „Сименс” и сега вместо поизтритата шайба и благородния му звънец, имах един, с цвета на жаба, апарат с клавиши и с глас на мотоциклет, пришпорен с мръсна газ. Към многото поводи за напрежение в петък това, както ми обясниха „натовско дарение”, добавяше като повод и себе си. И аз всеки път вдигах слушалката нервно. Така беше и този път.

- Търся Минчо Минчев – обяви глас, който ми звучеше някак познато.

Отговорих троснато – аз съм.

- Ти, бе, момче – продължаваше гласът отсреща, - можеш ли да дойдеш при мен в понеделник в 2 часа?

И къде да дойда, отвърнах почти ядосано, някой ми предлагаше среща, без да обяви кой е, и без да назове къде е мястото й. Отсреща обаче простичко допълниха:

- На „Секвоя” 20.

Аз знаех кой живее на „Секвоя” 20, и в последвалата пауза успях да съобразя, че трябва да запитам кой се обажда. И чух краткото:

- Тодор Живков.


25.09.2016 г.

Генералът на българскта надежда

На националното съвещание в НДК на 10 септември, изненадващо и за самия себе си, поисках думата. Бяха говорили вече и председателят на БСП Корнелия Нинова, и кандидатите за президент и вицепрезидент ген. Румен Радев и Илияна Йотова. Дискусия нямаше. Видя се, че активът на БСП приема кандидатпрезидентската двойка. Открои се и замисълът на ръководството: в създадената от управляващите вътрешнополитическа обстановка на „тука има – тука няма”, във все по-недвусмислените опити на външни сили и интереси да бъде повлиян българският избирател в изборите за президент, коалиция „БСП лява България” се явява с твърда увереност, с ясни критерии в избора на своите кандидати и с добра кондиция в предстоящата изборна битка за победа. Разговорът и поставените въпроси от залата, с нюанси от организационно-технически характер, съвсем естествено вече сваляха политическия градус на събитието, започнало с горещи призиви за победа „по медковски”, сиреч, седем пъти подред! – от представителя на община Медковец Димитър Макавеев.

ген. Румен Радев и Илияна Йотова


страница: 1  2  ...  43  44 
09.09.2014 г.

Истината, която трябва да помним

Минчо МИНЧЕВ

9. IX. 1944 г. е най-значимото събитие за България през ХХ век, а годините на социалистическото съзидание - връх в 1300-годишната българска история

Фалшифицирането или отричането на антифашистката борба на българския народ, поставянето на въпроса - “Преврат ли беше 9 септември 1944 г. или революция?”, меко казано е кощунство и предателство спрямо паметта и подвига на героичното поколение българи, които отначало въоръжени само със своите идеи, застанаха на пътя на монархо-фашистката държавна машина. Тази машина извърши два военно-политически преврата - през 1923 и 1934 години, а по-късно превърна България във военен съюзник и суровинен придатък на хитлеристката нацистка доктрина за нов световен ред.

През 1942 г. по идея на Георги Димитров, в условията на бушуващата Втора световна война, се създава Отечественият фронт като антифашистка и антинацистка политическа организация, обединила в равнопоставен съюз комунисти, социалдемократи, земеделци и др.

 

През 1943 г. десетките партизански отряди, които бяха повели неравната борба, отрицаваща човеконенавистната расистка теория на новия световен ред и във великото противостоене на доброто и злото стояха на страната на правдата, бяха организирани от БКП в Народно-освободителната въстаническа армия (НОВА). Тази борба на антифашистките сили в България завърши с победоносно въоръжено въстание на Девети септември 1944 г. Победата бе дълбоко изстрадана. За периода на българската антифашистка съпротива (1941-1944 г.) са убити 9140 партизани и 20 700 ятаци. Изгорени са 2139 къщи. 31 250 души са въдворени в концентрационните лагери. За награди на войската и жандармерията, за извършените от тях зверства срещу съпротивата на несъгласния с фашисткото развитие на България народ, са раздадени по документи 62 150 000 лв.

С тях са заплатени отрязаните глави на партизаните, мъченията и убийствата на ятаците, страданията, причинени на всички, които вярваха в едно ново бъдеще за народа и не се поколебаха да тръгнат на смъртен бой с идеята за един по-добър свят.

След победата българският народ отхвърли монархията чрез всенароден референдум и с огромен ентусиазъм започна изграждането на нова социалистическа България.

За 45 години в съдружие със Съветския съюз България достигна невиждани върхове в своето развитие. От ограбена селска държава се превърна в незаобиколим фактор в международното разделение на труда в такива сектори като енергетика, машиностроене, електротехника, електроника, химия и земеделие. Създаден бе българският индустриален и научен интелект, най-голямото богатство на социалистическа България. Създаден бе с потенциала на над 650 000 души висшисти: инженери, лекари, учители, проектанти, агрономи и дейци на българската култура. Обединената енергия на народа, плодовете на неговия труд и перспективите на българското бъдеще създадоха реалностите, отразени в доклада на ООН за 1989 г., който класира България на 28-мо място в света по темпове на човешко развитие. За съжаление, след 1989 г., в условията на действащата доктрина на т. нар. Вашингтонски консенсус, икономиката на България бе целенасочено унищожена. Разгромена бе българската промишленост – тежка и лека, селското стопанство с мощните отрасли на промишлено земеделие, зеленчукопроизводство, животновъдство и овощарство бе унищожено. Това остави без суровини стотици предприятия от хранително-вкусовата промишленост. Мощните мелиоративни съоръжения бяха разграбени, на народа бе натрапен убийственият за личностния му бит и семейни взаимотношения процес на връщане на земята в реални граници. Крамолите и съдебните дела, свързани с него, обогатиха не само адвокатското съсловие. И ако това е все пак обяснимо, непонятно е защо държавните мъже, избирани по законите на демокрацията, не предвидиха и ужасяващото бъдещо обезземляване на българския народ, което процесът на програмираната бедност щеше да докара. Днес масово се изкупува българска земя от чужденци, мощни арендаторски фирми допълват перспективата за едно латиноамериканизирано настояще на България, в което латифундиите ще имат неколцината свои едри собственици на земя и една армия от безимотни селяни, с всички произтичащи от тези пропорции отношения и последици. Днес българското село умира пред очите ни, линеят градовете без поминък за населението, демографски колапс души българското бъдеще. Цели отрасли в икономиката ни са мъртви. Черната металургия е вече спомен. Чужди собственици владеят цветната металургия, няма ги чугунолеярните и стоманодобивните предприятия, “Кремиковци” успешно се нарязва на скрап.

С пълна стопанска неграмотност е белязан новият български капиталистически експеримент. Вносът на 10 пъти по-скъпи първични метали означава на първо място убийство на машиностроенето, а без машиностроене, доказано е, че безработицата не може да бъде премахната. А с растяща безработица благоденствие не се постига. Химическата промишленост и производство на калцинирана сода, на стъклопроизводство бяха харизани за дребни пари и тлъсти комисиони. Сега дори произведеното вино наливаме в бутилки чуждестранно производство. За производството на химически торове, не искам да отварям дума. Няма го АТЗ “Стара Загора”, няма го “Химко” и пр. От фармацевтичната промишленост, от електрониката, от леката промишленост са останали само жалки остатъци, купуваме лекарства на цени 35 пъти по-скъпи отколкото в 1989 г. През същата година леката ни промишленост е произвела 20 милиона мъжки и женски облекла, 50 милилона ризи, 25 млн. чифта обувки. Сега 80 % от народа на България се облича от магазините за дрехи втора употреба. И на това му се вика просперитет, европейско бъдеще, а БНТ създаде дори предаване с нарочната рубрика “25 години свободна България”.

Няма да говоря за утвърждаващия патос на колегите, в който най-съкрушителните аргументи са вечните опашки за банани при социализма и вездесъщата и всесилна ДС.

За 25 години свободна България успешно бе превърната, според израза на Джозеф Щиглиц, в онова, което той нарича държава-трътка, народът на която се топи като юлска пряспа. Но още древинте са забелязали, че най-нетърпимото в разгула на победителя не е разгромът на войската на победения, не са пожарите на ниви и домове, не са насилените жени и продадените в робство мъже. Най-непоносимото за победения е, когато победителят реши да пише учебниците по история на децата му. Тогава Vae victis – горко на победения. Защото с този вик изтича кръвта на паметта, светостта на правдата, костната система на традицията и вярата омекват и душата остава беззащитна като сърце пред върха на копието. Не са словесни бълнувания думите на великия Идалго: “Свободата, Санчо, е на върха на копието”. Ето затова ни боли, когато изтриват фактите, премълчават истината и пренаписват историята ни.

Не, господа, на Шипка не се е сражавала с пълчищата на Сюлейман Безумни американската морска пехота, а рамо до рамо са мрели в боя с българските опълченци солдатите от Брянския и Орловския полкове. С пламъка на тяхната кръв възкръсна за нов живот като Феникс от пепелта на времето България, за да може светът, удивен и възхитен, да заяви с думите на Луи Леже, че чудото на 19 век не е парният локомотив, а възкресението на българите за нова държавност в нов държавен живот. И всеки път през тези 136 години, когато сме заставали срещу Русия по волята на продажни управници сме губили – територии, народ и чест.

Днес младите поколения са лишени от благодаттта на правдата и божествената истина. И не е въпрос да славословим датата девети септември, макар че поколенията негови съвременници са го направили преди нас. Но как да забравим, че когато нещо се прави в името на народното добруване, резултатите изумяват и най-скептично настроените сърца? Само за седем години от 1944 г. България, бомбардирана, преживяла по същество гражданска война, както и горещата фаза на участието ни във Втората световна война, до 23 март 1951 г. успява да превърне във всенародно и безплатно българското здравеопазване. След още три години ликвидира неграмотността, а след още една, през 1955 г., успява да пребори и туберкулозата, най-страшният бич за народа през 19 и първата половина на 20 век.

Ето тези факти няма да бъдат споменати в инициативата на БНТ “25 години свободна България”. Те имат ли отношение към свободата, или свободата ги зачерква завинаги?!

Аз и моите другари не искаме народът ни да е неграмотен отново. Не искаме да е оглупяван с лъжи и измами. Не искаме да измира под бездушните погледи на мними демократи, които кършат пръсти, че нямало пари, а мълчат, че с ръцете си развалиха къща, за да направят колиба.

България бе като слънчогледова нива, уютен дом с прозорци, вперени в слънцето. И никой няма право да забравя реката на тази истина. Тя тръгва от всенародния тътен на гнева в един септемврийски ден преди 70 години. Днес стоим смутени на нейния бряг, но не умира надеждата ни, че ще съзрем безформените трупове на лъжата и нищетата, които тя, все едно ще донесе.