Начало Актуални новини Издателство Галерия Архив Контакти Връзки
05.10.2017 г.

Надеждата не чака ва вашия перон

Минчо МИНЧЕВ 

Открито писмо

до г-жа Корнелия Нинова, председател на БСП и на Политическия съвет на коалиция „БСП за България“

Уважаема госпожо

Нинова,

Вече много месеци Политическият съвет на Коалиция „БСП за България“, на която Вие сте председател, не е свикван и този факт предпоставя невъзможността за диалог, още по-малко за равнопоставеност на участниците в Коалицията, което иначе би било най-естествената форма на общуване между съратници. Това обстоятелство, което не говори за крепко коалиционно здраве и издава рецидивите на може би зле прикривана авторитарност, според мен е крайно непродуктивно като политическа практика за едно колективно дело, и то е, което ме кара да се обърна към Вас с това писмо.

Пиша Ви не само защото натрупаните мълчания достигнаха своя предел и не само защото негативното отношение към ПП „Нова Зора“ отбеляза отдавна застрашителен пик, а  поради скоротечния процес на накърняване на политическите цели на Коалицията, които прокламирахме и в които хиляди хора повярваха. Ние, „БСП за България“, твърдяхме, че ние сме промяната, че ние сме алтернативата, че едва ли не ние сме пътят, истина и животът; че ние сме волята и енергията на лява България; че сме и ще бъдем концентрираният патриотичен отпор на геноцидните политики и практики на прехода спрямо българския народ; че водени от Вас, чаровния и очакван образ на промяната в БСП, тръгваме на честен и открит разговор с народа за нови спасителни национални хоризонти и нови социални отговорности и приоритети.

Днес за съжаление от всичко това останаха по-скоро само намерения, отколкото някакви видими резултати. 


04.10.2017 г.

С мярка на непримиримост и всеотдайност

• или защо вярват на „Нова Зора” в Плевен

Това, което наричаме преход, разруши не само достоянията на българското общество в материалната сфера, но и нанесе неотвратима рана в идейната убеденост и отдаденост на хората на социалната кауза. Във време на срутени кумири и рухнали мечти, във време на резигнация и пълзящ нихилизъм стана почти невъзможно да намериш и да събереш на едно място и млади, и възрастни, които най-напред се интересуват от правдата и истината, а повече от всичко обичат най-вече отечеството си.

Има обаче и опровержения. Такъв е случаят с общинската и областна организация на ПП “Нова Зора” в гр. Плевен. Онези, които все още си спомнят и знаят какво е партиен и организационен живот, какво е идейна сплотеност и патриотизъм, които се интересуват как се постига това в днешни условия, може да потърсят Евгения Иванова, областен председател на партия “Нова Зора” в гр. Плевен. Тя е причината, аргументът и двигателят на една завидна организационна активност, с която трудно може да се похвали някоя друга обществена организация в града.


22.09.2017 г.

Тодор Живков: "Им един... Той България като чифлик ще я продаде"

Минчо МИНЧЕВ 

 

Връщам се там, където приключих наполовина своя разказ за срещата ми с Тодор Живков на 11 септември 1996 г. Накрая споменах и Москва и вече си мисля, че моето писание досущ заприличва на руска матрьошка: разказ в разказа, че и още един в добавък. Но така е в живота. Отдавна съм наясно, че нищо в него не става случайно и само за себе си. Колкото и несистемна да изглежда подредбата на случки и преживявания, в края на краищата излиза, че всичко е подчинено на удивителна закономерност и целеполагане, на една желязна логика и последователност. Тъкмо затова и споменах, че в онзи ден, на 12 ноември 1976 г., за втори път почувствах как омекнаха колената ми. Тодор Живков на сбогуване изрече сакралната препоръка за моя по-нататъшен път в живота, в смисъл, че нямало нищо по-достойно от това да карам влакове и да пиша такива стихове. Първият партиен и държавен ръководител, чиято дума не ставаше на две, си замина и увлечен и вглъбен в неразборията и шумотевицата на т. нар. мултипликационен подход, който тогава го занимаваше, едва ли можеше и да се досети дори, че всъщност в своята добронамереност и оценка е произнесъл една неотвратима присъда над моя съкровена тайна и мечта.

 

С две думи, налага се в този мой разказ в разказа да отворя страничка, и за кратко макар, да защриховам тогавашната двойствена същност на собствения си живот. Бях локомотивен машинист, дръзнал пряко безсъници, скорости и разстояния, да поеме по нелекия път на избраниците на словото. Поетът Андрей Германов ме бе наградил в един анонимен национален конкурс, а след като любимият ми поет е преценил, можех ли да не оправдая доверието му! По-трудно ще е за читателя – нему дължа извинение, но ако все пак съм спечелил поне неговия интерес, надявам се, ще дочете това мое свидетелство до края, в което разбира се, не аз, а Тодор Живков е истинският субект на историята, докато моя милост е само нейният неизкушен от славата за изключителност свидетел.


20.09.2017 г.

Тодор Живков - една друга история

 

Минчо МИНЧЕВ

 

Тази история съм я разказвал стотици пъти. Нея няма да я намерите в мемоарите на Тодор Живков. Причината е същата, поради която Пикасо не пише за срещите си с Иля Еренбург, а Еренбург пояснява, че те не са момент от биографията на великия художник, а само знаменателен факт от собствената му биография. И ако има нещо странно и в известен смисъл парадоксално дори, това е, че сядам в петък, на 8 септември, да опиша за първи път тази своя среща с Тодор Живков, която условно започна на същия ден и дата, само че през далечната 1996 г. Чувствам обаче още сега потребността да споделя, че го правя не за да подчертая някаква своя въобразена значимост. Слава богу, срещу тази широко разпространена зараза съм като имунизиран. „Смирение паче гордости”, е казал мъдрецът, а майка ми като ме учеше на ум и разум, все ми повтаряше, милата, тези думи още от времето, когато трудно схващах тяхното значение.

Но искам да кажа и друго. Имам куража да се надявам, че поколенията, родени в годините около вихрушката, която отнесе България не в третия, а в четвъртия свят, все някога ще преосмислят топонимията на свободата и демокрацията. И че в черния пантеон на всемирното зло до понятия като Харвардски проект и Вашингтонски консенсус те ще успеят да запишат и юдинските имена не само на някои нисши офицери за специални поръчки като Ричард Ран и Роналд Ът, но и имената на нашенските туземни колониални администратори като Андрей Луканов, Желю Желев и още плеяда майкопродавци и отцеругатели.

Не крия, че това е мечтата ми. И макар тя да не е само моя, вярвам, че ще се сбъдне, защото господ забавя, но не забравя. И той няма да изтърпи такава чудовищна несправедливост един цял народ да чезне и вехне, а шепа думбази, ограбили труда му, да се разпореждат бездушно с неговия живот. И дай боже, това мое свидетелство да бъде онази молитва за справедливост, онзи макар и малък щрих в образа на истината в битката й с лъжата, който бог ще разчете като молитва на седем милиона българи.

И така, на онзи 8 септември, петък, някъде около 11 часа, в кабинета ми на главен редактор на сп. “Железопътен транспорт” извъня телефонът. Не иззвъня, а по-скоро изпищя. Някой от техниците в сградата на ул. “Иван Вазов” 3 само преди дни бе бракувал стария безукорно работещ „Сименс” и сега вместо поизтритата шайба и благородния му звънец, имах един, с цвета на жаба, апарат с клавиши и с глас на мотоциклет, пришпорен с мръсна газ. Към многото поводи за напрежение в петък това, както ми обясниха „натовско дарение”, добавяше като повод и себе си. И аз всеки път вдигах слушалката нервно. Така беше и този път.

- Търся Минчо Минчев – обяви глас, който ми звучеше някак познато.

Отговорих троснато – аз съм.

- Ти, бе, момче – продължаваше гласът отсреща, - можеш ли да дойдеш при мен в понеделник в 2 часа?

И къде да дойда, отвърнах почти ядосано, някой ми предлагаше среща, без да обяви кой е, и без да назове къде е мястото й. Отсреща обаче простичко допълниха:

- На „Секвоя” 20.

Аз знаех кой живее на „Секвоя” 20, и в последвалата пауза успях да съобразя, че трябва да запитам кой се обажда. И чух краткото:

- Тодор Живков.


25.09.2016 г.

Генералът на българскта надежда

На националното съвещание в НДК на 10 септември, изненадващо и за самия себе си, поисках думата. Бяха говорили вече и председателят на БСП Корнелия Нинова, и кандидатите за президент и вицепрезидент ген. Румен Радев и Илияна Йотова. Дискусия нямаше. Видя се, че активът на БСП приема кандидатпрезидентската двойка. Открои се и замисълът на ръководството: в създадената от управляващите вътрешнополитическа обстановка на „тука има – тука няма”, във все по-недвусмислените опити на външни сили и интереси да бъде повлиян българският избирател в изборите за президент, коалиция „БСП лява България” се явява с твърда увереност, с ясни критерии в избора на своите кандидати и с добра кондиция в предстоящата изборна битка за победа. Разговорът и поставените въпроси от залата, с нюанси от организационно-технически характер, съвсем естествено вече сваляха политическия градус на събитието, започнало с горещи призиви за победа „по медковски”, сиреч, седем пъти подред! – от представителя на община Медковец Димитър Макавеев.

ген. Румен Радев и Илияна Йотова


страница: 1  2  ...  43  44 
31.07.2014 г.

И писа ръката ми, а на сърцето ми олекна

Минчо МИНЧЕВ

Ще запомня четвъртъкът на 24 юли 2014 г. Денят за мен започна с изненада. Още преди да вляза в сградата на Народното събрание, информиран колега ме уведоми, че министър-председателят Пламен Орешарски, чиято оставка предстоеше да гласуваме, не е оттеглил проектозакона на МС за актуализация на бюджета. Нещо, за което, много смутен и объркан, само ден преди това, на среща с парламентарната група, се мъчеше да ни убеди финансовият министър Петър Чобанов. От тази среща с него остана в душата ми блудкавия привкус на неовкусена салата. Не че обичам подправените неща, но толкова очевидна бе пренастройката в критериите и предпочитанията на кабинета, че се улових да казвам на глас: пак ни пуснаха по пързалката.

 

Най боли да те ритне бос циганин

Огледах се и срещнах недоумяващите погледи на колегите, когато г-н Чобанов заяви, че пак ще говори с министър-председателя, но доколкото го познава, той едва ли ще оттегли внесения в НС законопроект. А нали, божем, мандатоносителят сме ние?

В пленарната зала народните представители на ГЕРБ вече бяха заели местата си; ДПС бе в пълен състав, присъстваха дори и десетина души от „Атака”. Някой по-прозорлив фотограф, струва ми се, би могъл да направи успешна фотосесия от образи в диапазона от превъзбудата на очакването в ГЕРБ, през гузността на депутатите от коалиционния ни партньор ДПС, та до такива като мен в „Коалиция за България”, които освен че бяхме гневни, изпитвахме и угризения, че не можем да попречим не на оставката, която предстоеше да бъде гласувана, а на грубата комбинация, която се оформяше пред очите ни: новият политически съюз между ДПС и ГЕРБ, който щеше да има, и ще има за цялото ни общество тежки последици като съюз на криминално-политическата компонента и етно-антибългарската съставна в политическия живот на България.

Не че бяхме изненадани от подобно развитие на нещата. От дълго време ДПС преяждаше с власт и когато в „Коалиция за България” им се озъбихме, просто апетитът им бе станал нетърпим, остана ни след това единствено да наблюдаваме как Лютви Местан сложно, усукано, гузно и коварно понаглася топката за прословутия депесарски шут. Сиреч, казано на майчин език, бяхме хаберни, защото знае се – най боли не когато те ритне ат, а когато го направи бос циганин.

Та г-н Местан тупаше топката, а ние се питахме кой надува гайдата. Това продължи, докато се разбра, че трима американски сенатори – Джон Макейн, Кристофър Мърфи и Рон Джонсън, пристигнаха на посещение на добра воля в София. Посетиха една-две политически централи, срещнаха се и с министър-председателя Пламен Орешарски, след което се разбра, че: спираме строителството на „Южен поток”; че междуличностната свада между двама доскорошни съдружници – Цветан Василев и Делян Пеевски, прераства в криза в КТБ; че тя повлича крак и вложителите се втурват да теглят парите си и от Първа инвестиционна банка; че БНБ излезе с декларация за финансова стабилност, но с това само наля масло в огъня; че президентът Росен Плевнелиев свика Консултативен съвет колкото и той да добави съчки към запламтялата клада. И както се казва, българският билет за ада, още малко и да бъде чекиран.

Защо ги разказвам тези етапи на многоходовия политически снукър? Разказвам ги, защото зад задаващия се тогава, пък и сега, зловещ съюз наднича пак нашта мъка ненаписана; пак ограбване на спестяванията на хората; пак фалит на фирми, безработица и глад, и над всичко това, и над всички тях, разбира се, черешката на тортата – властта! Власт като вълчи нагон! Като условие за безнаказаност; като дебела филия с мас, както би казал Бойко Борисов. Или като удобен повод за разправа с основния опонент – „Коалиция за България”, БСП и разбира се, Сергей Станишев.

Не ви ли се вярва?

Добре, ето какво се случи по-нататък на въпросния Консултативен съвет. БНБ, в лицето на подуправителя Калин Христов, предлага като финансов инструмент и подход за решаване на кризата т. нар. банкова ваканция. Неговото предложение с подозрително единодушие е прието и от представителите на ГЕРБ Владислав Горанов и Ивайло Московски, и от г-н Йордан Цонев, от ДПС, председател на Комисията по бюджет и финанси в 42-рото НС.

Ако читателят не знае, нека запомни, че българското общество се размина с челен удар в дрейфащия айсберг на политическата злонамереност. И че това щастие се дължи на себеотрицанието преди всичко на Сергей Станишев, на проф. Румен Гечев и на още неколцина непримирими представители на БСП и „Коалиция за България”.

Ваканцията като понятие по принцип е нещо приятно. Но банковата ваканция е кошмар. Това означава пълно замразяване на паричните потоци; това означава фалит на фирми и колапс на цели отрасли... Но най-дебелият каиш остава за хората: неплащане на пенсии, заплати и прочие. Липса на пари за храна, за лекарства. Това означава чиновниците – на улицата, полиция, съд, военни, болници, транспорт - мъртвило. Това означава цялата държава да бъде превърната в инфекциозна болница, посещенията са забранени – това туризъм, море и планински курорти, забрави! Какво следва? Разбира се, следва оставка на правителството. После зловещата ваканция свършва, както е и започнала, внезапно. И хората се втурват – една част към банките да теглят вложенията си; друга част – добре направлявана, към парламента! Нататък е ясно. Полиция, заграждения, павета, бели автобуси и всеобщото „мамка им на комунистите, окрадоха България”. И кой ще я спасява? Как кой? ГЕРБ, разбира се. И ДПС! – зер, олтарът на отечеството изисква жертвоготовност. И никакви избори! Коланите до дупка и да не сме чули за надбавки, за евтин ток и прочие шменти-капели! И кой ще плаща сметката? Ще я плати вечният заподозрян – БСП и „Коалиция за България”. Щели да спират растежа на цените на тока, ще ми въвеждат швейцарското правило за пенсиите, ще повишават майчинските, и парите за надбавки за дете ученик! 13 милиарда раздадоха за една година на 4 милиона българи. Младежката безработица ще решават? Долу! Това са комунистически прийоми! За народа щели да работят? Нека той сам работи за себе си, а ние ще управляваме! Я сега актуализирайте бюджета барем с 5 млрд. лева! НЗОК – с 375 млн. лева! Гласувайте и право на служебното правителство да тегли заеми, а ние ще управляваме както си знаем.

Поувлякох се над белия лист и твърде много напреднах с материала. Но да се върнем в етвъртък, 24 юли 2014 г.

Междувременно в пленарната зала влезе правителството. По навик понечих да стана. В лявата половина, народните представители, прави, ръкопляскаха. За разлика от мен, колегите не знаеха, че проектозаконът на МС за актуализация на бюджета няма да бъде оттеглен. Дясната половина скандираше „оставка” и „победа”. Най-невъздържаните от тях дюдюкаха. Започнаха дебатите. Политическо слово, стегнато и точно, от името на ПГ на „Коалиция за България” произнесе председателят й Атанас Мерджанов. За всеобща изненада на трибуната застана и Цветан Цветанов. Няма да разказвам словото му, не ми беше интересен. Но всичко, което написах дотук, е заради това, че вниманието ми в този момент бе насочено към председателя на ДПС г-н Лютви Местан. Инстинктът ми подсказваше, че ще има нещо в словото му, което няма да е като друг път, просто усукано, неясно и лукаво. С други думи, намирисваше ми на политическа провокация. И не се излъгах. След общите фрази, че „кабинетът не си отива заради пресконференцията на ДПС в „онзи четвъртък”, г-н Местан беше решил да подчертае атлантическата и европейската същност на ДПС. И използва за пример решението на Народното събрание от 22 октомври за забрана на продажбата на българска земя на чужденци, което той нарече престъпно. Като змийска кост се забиха в сърцето ми думите му. Той свърши, и от редицата, на която стоя, трима души едновременно вдигнахме ръце за реплика. Емил Георгиев, проф. Методи Теохаров и моя милост, Минчо Минчев. Сега, когато връщам назад филмчето на онези минути, виждам как парламентарната ни група зашумя като кошер. Чуваха се гласове: нали се разбрахме, без реплики, стига вече, няма да ни стигне времето за основните изказвания, толкова е важно да спазваме дисциплината. Междувременно Емил Георгиев изразходи своите две минути, доказвайки на г-н Местан, че това правителство не е било правителство на малцинството. Видях, че след него проф. Теохаров се запъти към трибуната и заговори за българската земя. И Деница Караджова, и Жельо Бойчев ми повтаряха – няма смисъл, недей, има по-важни неща. Председателят Миков така и не спомена името ми, някой, изглежда, му беше дал знак да продължи нататък. Струваше ми се, че от яд ще се пръсна откъм гърба. Не се ядосвах на колегите си, те бяха прави. За свършеното в областта на здравеопазването наистина накрая останаха само 45 секунди. Пет минути от общото време обаче изяде Мартин Захариев, който говори за електронното правителство, науката и фирмите, които щели да го правят, а така и не успели. Колегите роптаха срещу неговата самоцелна изява, неподчинена на общия план на парламентарно поведение. Но човекът нали не е коалиционен партньор като мен, а представител на гражданската квота – неговото мина и замина, нейсе.


За динамита на обидата

Сега пиша това, което исках да заявя от парламентарната трибуна. И да уверя почитаемия читател, че го правя не като извинение и като предпремиерно представление, а като невъзможност да сдържа в себе си динамита на обидата, която ако не изговоря, ще пръсне сърцето ми.

И така: г-н Местан, аз добре познавам култа на турската традиция към словото. Вярно, повече към писаното, отколкото към говоримото. От парламентарната трибуна и Вие често свидетелствате за тази традиция. И защото виждам как се опивате от думите си, аз разбирам, че знаете и тяхното значение. Това ми дава правото да ви обвиня в политическо провокаторство.

Категорията престъпност, г-н Местан, подхожда повече на партия, зачената в грях към Българската конституция и предателство към българските национални интереси.

Категорията престъпност, г-н Местан, подхожда на тази партия, която не скрива, че е наследник на т. нар. ТНОДБ, терористична група, която взривяваше вагони за майки с деца, гари, сладкарници, курортни плажове и хотелски комплекси.

Категорията престъпност подхожда на партията и нейното високо изявено ръководство и членове, които се възхищават нескрито от тези „герои”, които строят чешми в тяхна памет, почитат ги и се заканват от тази парламентарна трибуна, че ще изучаваме примера и живота им в учебниците по история.

Категорията престъпност, г-н Местан, повече подхожда на партия и нейните най-висши представители, които нагло заявяват, че обръчите от фирми са тяхната политическа броня и същност. И че те са инструментът, който раздава порциите на властта в тази страна.

Вие, г-н Местан, не трябва да забравяте, че сте в Българското народно събрание единствено заради великодушието на българския народ. Защото няма друг народ, който след Батак и Перущица, след Бояджик и Стара Загора, след сечта в Армаганската долина, Илинден и разорението на тракийските българи може да стиска зъби и да търпи, когато от тази трибуна му внушавате вини в геноцидни измерения. Този народ изтърпя гаврата с новата си конституция. Изтърпя писмото на министър-председателя на Р Турция Месут Йълмаз с настояване за регистрирането на ДПС в политическия живот на България. Изтърпя намесата на посланиците на великите сили, които се застъпваха безпринципно за една етническа партия, и когато тя наля снага, паразитирайки върху добродетелите на тази етническа група, която уж представлява, заговориха обратното – че няма нищо по-лошо от партия на етническа и верска основа. Този народ, уверявам Ви, г-н Местан, не е простил разсеяността на Конституционния съд през 1992 г., който остави открит въпроса за юридическата изрядност на партията ви спрямо законите на България.

Аз разбирам Вашите изтънчени тестове относно притъпената в годините на прехода чувствителност на българския народностен организъм към подобни упражнения като Вашето единствено като перверзия на духа и всепозволеност, която Вие вярвате, че може да остане безнаказана.

Аз Ви обвинявам от тази трибуна в политическа провокация.

Наглостта, с която прикривате мнимата си евроатлантичност обаче, Ви издава. Вас не Ви вълнуват нарушените права на европейските граждани, които нямало да могат да закупуват българска земя и което Вие наричате престъпление. Вълнува Ви съдбата на фондовете, съдбата на фирмите с участието на подставени лица, изкупуващи българска земя във ваша и на съседите полза, с нечисти помисли и с нечисти пари. Не се старайте да ни хвърляте прах в очите. Ние знаем, че за да избегнете категорията етническа, вие сте привлекли презрените български конашки чорбаджии. Ние знаем, че пазарувате смело и сред беднотията в циганските квартали и гета, но презрението на народа към конашката измет е неизменно и през годините, и през вековете.

Това е.

Писа ръката ми, и боже, олекна ми на сърцето. Амин.