Начало Актуални новини Издателство Галерия Архив Контакти Връзки
05.10.2017 г.

Надеждата не чака ва вашия перон

Минчо МИНЧЕВ 

Открито писмо

до г-жа Корнелия Нинова, председател на БСП и на Политическия съвет на коалиция „БСП за България“

Уважаема госпожо

Нинова,

Вече много месеци Политическият съвет на Коалиция „БСП за България“, на която Вие сте председател, не е свикван и този факт предпоставя невъзможността за диалог, още по-малко за равнопоставеност на участниците в Коалицията, което иначе би било най-естествената форма на общуване между съратници. Това обстоятелство, което не говори за крепко коалиционно здраве и издава рецидивите на може би зле прикривана авторитарност, според мен е крайно непродуктивно като политическа практика за едно колективно дело, и то е, което ме кара да се обърна към Вас с това писмо.

Пиша Ви не само защото натрупаните мълчания достигнаха своя предел и не само защото негативното отношение към ПП „Нова Зора“ отбеляза отдавна застрашителен пик, а  поради скоротечния процес на накърняване на политическите цели на Коалицията, които прокламирахме и в които хиляди хора повярваха. Ние, „БСП за България“, твърдяхме, че ние сме промяната, че ние сме алтернативата, че едва ли не ние сме пътят, истина и животът; че ние сме волята и енергията на лява България; че сме и ще бъдем концентрираният патриотичен отпор на геноцидните политики и практики на прехода спрямо българския народ; че водени от Вас, чаровния и очакван образ на промяната в БСП, тръгваме на честен и открит разговор с народа за нови спасителни национални хоризонти и нови социални отговорности и приоритети.

Днес за съжаление от всичко това останаха по-скоро само намерения, отколкото някакви видими резултати. 


04.10.2017 г.

С мярка на непримиримост и всеотдайност

• или защо вярват на „Нова Зора” в Плевен

Това, което наричаме преход, разруши не само достоянията на българското общество в материалната сфера, но и нанесе неотвратима рана в идейната убеденост и отдаденост на хората на социалната кауза. Във време на срутени кумири и рухнали мечти, във време на резигнация и пълзящ нихилизъм стана почти невъзможно да намериш и да събереш на едно място и млади, и възрастни, които най-напред се интересуват от правдата и истината, а повече от всичко обичат най-вече отечеството си.

Има обаче и опровержения. Такъв е случаят с общинската и областна организация на ПП “Нова Зора” в гр. Плевен. Онези, които все още си спомнят и знаят какво е партиен и организационен живот, какво е идейна сплотеност и патриотизъм, които се интересуват как се постига това в днешни условия, може да потърсят Евгения Иванова, областен председател на партия “Нова Зора” в гр. Плевен. Тя е причината, аргументът и двигателят на една завидна организационна активност, с която трудно може да се похвали някоя друга обществена организация в града.


22.09.2017 г.

Тодор Живков: "Им един... Той България като чифлик ще я продаде"

Минчо МИНЧЕВ 

 

Връщам се там, където приключих наполовина своя разказ за срещата ми с Тодор Живков на 11 септември 1996 г. Накрая споменах и Москва и вече си мисля, че моето писание досущ заприличва на руска матрьошка: разказ в разказа, че и още един в добавък. Но така е в живота. Отдавна съм наясно, че нищо в него не става случайно и само за себе си. Колкото и несистемна да изглежда подредбата на случки и преживявания, в края на краищата излиза, че всичко е подчинено на удивителна закономерност и целеполагане, на една желязна логика и последователност. Тъкмо затова и споменах, че в онзи ден, на 12 ноември 1976 г., за втори път почувствах как омекнаха колената ми. Тодор Живков на сбогуване изрече сакралната препоръка за моя по-нататъшен път в живота, в смисъл, че нямало нищо по-достойно от това да карам влакове и да пиша такива стихове. Първият партиен и държавен ръководител, чиято дума не ставаше на две, си замина и увлечен и вглъбен в неразборията и шумотевицата на т. нар. мултипликационен подход, който тогава го занимаваше, едва ли можеше и да се досети дори, че всъщност в своята добронамереност и оценка е произнесъл една неотвратима присъда над моя съкровена тайна и мечта.

 

С две думи, налага се в този мой разказ в разказа да отворя страничка, и за кратко макар, да защриховам тогавашната двойствена същност на собствения си живот. Бях локомотивен машинист, дръзнал пряко безсъници, скорости и разстояния, да поеме по нелекия път на избраниците на словото. Поетът Андрей Германов ме бе наградил в един анонимен национален конкурс, а след като любимият ми поет е преценил, можех ли да не оправдая доверието му! По-трудно ще е за читателя – нему дължа извинение, но ако все пак съм спечелил поне неговия интерес, надявам се, ще дочете това мое свидетелство до края, в което разбира се, не аз, а Тодор Живков е истинският субект на историята, докато моя милост е само нейният неизкушен от славата за изключителност свидетел.


20.09.2017 г.

Тодор Живков - една друга история

 

Минчо МИНЧЕВ

 

Тази история съм я разказвал стотици пъти. Нея няма да я намерите в мемоарите на Тодор Живков. Причината е същата, поради която Пикасо не пише за срещите си с Иля Еренбург, а Еренбург пояснява, че те не са момент от биографията на великия художник, а само знаменателен факт от собствената му биография. И ако има нещо странно и в известен смисъл парадоксално дори, това е, че сядам в петък, на 8 септември, да опиша за първи път тази своя среща с Тодор Живков, която условно започна на същия ден и дата, само че през далечната 1996 г. Чувствам обаче още сега потребността да споделя, че го правя не за да подчертая някаква своя въобразена значимост. Слава богу, срещу тази широко разпространена зараза съм като имунизиран. „Смирение паче гордости”, е казал мъдрецът, а майка ми като ме учеше на ум и разум, все ми повтаряше, милата, тези думи още от времето, когато трудно схващах тяхното значение.

Но искам да кажа и друго. Имам куража да се надявам, че поколенията, родени в годините около вихрушката, която отнесе България не в третия, а в четвъртия свят, все някога ще преосмислят топонимията на свободата и демокрацията. И че в черния пантеон на всемирното зло до понятия като Харвардски проект и Вашингтонски консенсус те ще успеят да запишат и юдинските имена не само на някои нисши офицери за специални поръчки като Ричард Ран и Роналд Ът, но и имената на нашенските туземни колониални администратори като Андрей Луканов, Желю Желев и още плеяда майкопродавци и отцеругатели.

Не крия, че това е мечтата ми. И макар тя да не е само моя, вярвам, че ще се сбъдне, защото господ забавя, но не забравя. И той няма да изтърпи такава чудовищна несправедливост един цял народ да чезне и вехне, а шепа думбази, ограбили труда му, да се разпореждат бездушно с неговия живот. И дай боже, това мое свидетелство да бъде онази молитва за справедливост, онзи макар и малък щрих в образа на истината в битката й с лъжата, който бог ще разчете като молитва на седем милиона българи.

И така, на онзи 8 септември, петък, някъде около 11 часа, в кабинета ми на главен редактор на сп. “Железопътен транспорт” извъня телефонът. Не иззвъня, а по-скоро изпищя. Някой от техниците в сградата на ул. “Иван Вазов” 3 само преди дни бе бракувал стария безукорно работещ „Сименс” и сега вместо поизтритата шайба и благородния му звънец, имах един, с цвета на жаба, апарат с клавиши и с глас на мотоциклет, пришпорен с мръсна газ. Към многото поводи за напрежение в петък това, както ми обясниха „натовско дарение”, добавяше като повод и себе си. И аз всеки път вдигах слушалката нервно. Така беше и този път.

- Търся Минчо Минчев – обяви глас, който ми звучеше някак познато.

Отговорих троснато – аз съм.

- Ти, бе, момче – продължаваше гласът отсреща, - можеш ли да дойдеш при мен в понеделник в 2 часа?

И къде да дойда, отвърнах почти ядосано, някой ми предлагаше среща, без да обяви кой е, и без да назове къде е мястото й. Отсреща обаче простичко допълниха:

- На „Секвоя” 20.

Аз знаех кой живее на „Секвоя” 20, и в последвалата пауза успях да съобразя, че трябва да запитам кой се обажда. И чух краткото:

- Тодор Живков.


25.09.2016 г.

Генералът на българскта надежда

На националното съвещание в НДК на 10 септември, изненадващо и за самия себе си, поисках думата. Бяха говорили вече и председателят на БСП Корнелия Нинова, и кандидатите за президент и вицепрезидент ген. Румен Радев и Илияна Йотова. Дискусия нямаше. Видя се, че активът на БСП приема кандидатпрезидентската двойка. Открои се и замисълът на ръководството: в създадената от управляващите вътрешнополитическа обстановка на „тука има – тука няма”, във все по-недвусмислените опити на външни сили и интереси да бъде повлиян българският избирател в изборите за президент, коалиция „БСП лява България” се явява с твърда увереност, с ясни критерии в избора на своите кандидати и с добра кондиция в предстоящата изборна битка за победа. Разговорът и поставените въпроси от залата, с нюанси от организационно-технически характер, съвсем естествено вече сваляха политическия градус на събитието, започнало с горещи призиви за победа „по медковски”, сиреч, седем пъти подред! – от представителя на община Медковец Димитър Макавеев.

ген. Румен Радев и Илияна Йотова


страница: 1  2  ...  43  44 
05.11.2013 г.

Българската земя не е стока!

Пет часа продължиха дебатите в 42-рото народно събрание във вторник, 22 октомври. Резултатът бе, че мораториумът за купуване на българска земя от чужденци бе удължен до 2020 г. 171 народни представители от “Атака”, ГЕРБ и БСП гласуваха единодушно за удължаването и това Решение на НС предизвика буря от нестихващи коментари в публичното пространство. Партия ДПС заяви, че ще сезира Конституционния съд за “скандалното решение”, по думите на г-н Лютви Местан, който бе разтревожен, че България “ще си изпроси наказателна процедура от Еврокомисията”. В различни сайтове възникнаха спорове, но преобладаващото мнение бе, че решението е правилно “защото нашите бащи са се били за нея” - за земята на България.

Минчо Минчев

Минчо Минчев, председател на ПП “Нова Зора” и народен представител от ПГКБ, също направи изказване, което публикуваме и поради факта, че бе прието с особено въодушевление от депутатите.

Всъщност решението на Народното събрание дава ясен знак, че народните представители в своето мнозинство разбират същността на казуса. Комбинацията е сложна и във времето от 1989 г. досега се развива най-общо казано в следната посока. Най-напред българската земеделска земя трябваше да бъде върната в реални граници на собствениците, последва главоломно обедняване на българите, поради разгрома на индустрията и навлизането на криворазбраната пазарна икономика. След всичко, което се стовари на гърба на обикновения български гражданин под формата на преструктуриране, изграждане на пазарна икономика (!), икономическа криза и редица други съсипателни нововъведения, едно от малкото неща, които му останаха, бе земята, и естествено, хората започнаха да я продават, принудени от непосилните грижи за здраве, за учене, за дългове и какво ли още не. Така истинските дългосрочни намерения за обезземляването на българина и всъщност за колонизирането на територията - не само от алчни и вече оформени латифундисти, станаха видими.

Ето срещу какво се изправиха 171 народни представители, сред които и 59 депутати от ПГКБ. Това са Алекси Алексиев, Антон Кутев, Атанас Зафиров, Атанас Пъдев, Борис Цветков, Борислав Гуцанов, Валентина Богданова, Валери Жаблянов, Ваня Добрева, Васил Антонов, Георги Андреев, Георги Мърков, Георги Свиленски, Георги Анастасов, Георги Гьоков, Деян Дечев, Димитър Горов, Димитър Кочков, Димитър Дъбов, Димчо Михалевски, Добрин Данев, Дора Янкова, Евдокия Асенова, Екатерина Заякова, Емил Райнов, Жара Пенева, Захари Георгиев, Иван Иванов, Иван Ибришимов, Йордан Стойков, Йордан Младенов, Калин Милчев, Кирил Добрев, Кирчо Карагьозов, Корнелия Нинова, Красимир Мурджев, Лазар Попов, Маргарита Стоилова, Мартин Захариев, Методи Костадинов, Милко Багдасаров, Минчо Минчев, Пенко Атанасов, Петър Кънев, Петър Дулев, Пламен Славов, Пламен Желязков, Сияна Фудулова, Смиляна Нитова, Спас Панчев, Станислав Владимиров, Стефан Танев, Страхил Ангелов, Таню Киряков, Таско Ерменков, Татяна Буруджиева, Тодор Радулов, Христо Монов, Явор Куюмджиев.

***

Минчо МИНЧЕВ (КБ): Господин председател, уважаеми дами и господа народни представители! Поради изключителната важност на проблема бих желал да се удължи времето на парламентарните групи.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ХРИСТО БИСЕРОВ: Това е сторено вече. Заповядайте, имате думата.

Минчо МИНЧЕВ: Уважаеми колеги, аз съм може би последният човек, който би изрекъл хулна дума за своя народ. Но някои наши типичности са добре известни. Те са известни и на съседните нам народи. Турците, които ни познават добре и имат култ към словото, обичат да казват: „Да му имам на българина акъла, дето му идва отподире”. Гърците с ромейско високомерие ни наричат „дебели глави”. Другите наши съседи няма да обсъждам, тъй като те, общо взето, са си наша кръв.

Поради вихрената дейност на исторически акули и балкански пирании днес България има 111 хил. квадратни километра, граничи сама със себе си и има 48 млн. дка земеделска земя, от които се обработват в момента 36 млн. дка. За изхранването на един човек според международните норми на ООН са нужди 5 дка земя. Това донякъде се явява един от факторите, който може би ни успокоява, че нямаме основания да се тревожим за бъдещото изхранване на нацията и държавата. За тези, които се доверяват на статистиката, ще кажа, че в Израел имат 600 кв. м земеделска земя на човек от населението. В Турция имат 4 дка на човек от населението, но затова пък там още са живи легендите за тучните български поля, за зелените български гори, за студената българска вода и разбира се, за красивите български жени. (Оживление.) Жив е този мит. Разказва се и легендата за думите на покойния турски президент Тургут Йозал, който приживе заявил: „Рано или късно България ще бъде наша, но този път ние ще я купим.”.

Драги приятели, днешният проблем със земеделската земя е ярко доказателство за тази наша характерология и за бих казал, твърде повърхностното ни отношение към бъдещето на българската земя като национален ресурс, като фактор, който легитимира нацията и държавността. Разказваха ми как в поречието на Марица гражданин на държавата Израел закупил 4 хил. дка земя за своята фирма. Оградил я и днес тя е превъзходна черешова градина. Когато вече били оформени документите, същият човек дошъл и пред свидетели българи, като видял земята, коленичил, целунал я и благодарил на Йехова за великото щастие да притежава такава земя.

Фактът, че ние днес разискваме един мораториум, който е във връзка с промяната на чл. 22, ал. 2 от Конституцията на Р България за седемгодишен период да не се продава българска земя на чужденци, е едно доказателство за библейската мъдрост, че бащите яли кисело грозде, а скърцали зъбите на синовете им. Какво означава това, драги приятели? Тук колежката Марарита Ташева от „Атака” спомена за европейски свидетелства, позорящи нашите преговарящи в Европейския съюз. Да, истинско национално предателство беше извършено през 2005 г. Тогава, на 25 февруари, беше приет този мораториум за седемгодишната забрана за продажба на земя на чужденци. Преди това, както спомена и г-н Сидеров, беше факт особената активност на Американската търговска камара и на нейния представител г-н Кенет Лефковиц. И неговото знаменито писмо до Камелия Касабова, тогава председател на Временната комисия за промяна на Българската конституция. Ние в „Зора” много добре знаем всичко това, защото единствени публикувахме писмото. Копие от това писмо бе изпратено на Авраам Шарон, посланик на държавата Израел, и до посланика на Република Турция Хайдар Бек, и разбира се, до г-н Джеймс Пардю, посланик на САЩ по това време (Бел. ред. В това писмо най-нагло се предлагаше готов текст за промяна на чл. 22 от Конституцията и позорното бе, че той бе приет без промени).

Драги приятели, предателства по отношение на националните интереси бяха извършени не само в земеделието и не само преди тази дата, за която аз говоря. Но тъй като говоря за госпожа Кунева, която днес има движение „Граждани за България”, трябва да кажа, че то трябва да бъде преименувано може би в „Граждани на България без земя”, не дай Боже, това да се случи. Ето това е истината за всички онези хора от Реформаторския блок, които работиха за това България да няма самостоятелност, да няма икономически суверенитет, да бъде деиндустриализирана, а гражданите на България да обеднеят неколкократно през тези години (Бел. ред. Само за три часа бе „затворена” глава „Промишленост” и бе решена съдбата на 2200 български предприятия).

През 1999 г. правителството на Иван Костов свали забраната, която съществуваше в Закона за собствеността и ползването на земеделски земи и от 6 хил. дка стана възможно арендуването без таван – един проблем, по който говори убедително г-н Янаки Стоилов. Това създаде в българското земеделие, производствени отношения между притежателите на земи и арендаторите, които са протолатифундистки. И това поставя генералния въпрос пред нас как тези протолатифундистки отношения ще се отнасят утре в проблема за демокрацията, за властта утре.

Ние знаем, че когато има такива отношения, диктатурите са неизбежни, ескадроните на смъртта са неизбежни, защото има безимотно население и латифундисти, които не ги е еня за това как живеят тези хора.

Заради това, драги приятели, аз искам да обърнете внимание на следния факт. Искам да обърнете внимание на факта, че България е единствената държава в Европа, която няма държавен контролен орган за земята, за продажбите, за тяхното движение, за това кой продава, кой купува и до какво ще доведе това. Ние сме единствената такава държава в Европа. Полша, която беше спомената тук, притежава закон от 1920 г., непроменян нито по комунистическо време, нито до ден-днешен. За да купи чужденец земя в Полша, независимо какви са цените, трябва да получи одобрение от Министерството на вътрешните работи и от Министерството на отбраната! Ето така се пази национална собственост. Ето така се пази земя.

Аз бих подкрепил Закона за мораториума. Жалко е, че не мога сам с твърда ръка да декретирам забраната за продажба на българска земя. И големият въпрос е имаме ли ние право да продаваме тази земя! Не, ние нямаме право на това, нямаме такова право! Право над тази земя, която ни е дадена за хляб, дом и гроб, имат онези, които легнаха по бойните полета (ръкопляскания от „Атака” и част от народните представители на ГЕРБ), които погребаха своята младост, които живяха, за да я има България. Нека да работим така, че утре децата да не ни замерят с камъни, ако сме живи. Нищо не ни пречи да приемем закон, който ограничава продажбата, който създава условия, които са непреодолими за зли намерения. Ние сме открити хора, доверчиви сме, но представете си, че утре Европейският съюз го няма, а земята е в чужди ръце. Какво ще прави България тогава? Какво ще прави българският народ?

Днес умира българското село и ние всички сме отговорни за това, драги приятели!

Цветомир МИХОВ (ГЕРБ, от място): Другари!

Минчо МИНЧЕВ (КБ): Отговорни сме – да, другари! Аз Ви наричам другари в този момент, защото въпросът за собствеността на българската земя е върховен, важен национален въпрос! И всички Вие, които се делите, които пропуснахте прекрасната възможност да удължите този мораториум през 2010 г., които нехаехте, сте отговорни днес за това!

България трябва да пребъде! Основание за това е българската земя, българската собственост върху земята – това е кръвта на нашите синове, кръвта на всички онези, които умираха с думите: „За България!”. (Ръкопляскания от „Атака”, частични ръкопляскания от КБ и ГЕРБ.)