Начало Актуални новини Издателство Галерия Архив Контакти Връзки
05.10.2017 г.

Надеждата не чака ва вашия перон

Минчо МИНЧЕВ 

Открито писмо

до г-жа Корнелия Нинова, председател на БСП и на Политическия съвет на коалиция „БСП за България“

Уважаема госпожо

Нинова,

Вече много месеци Политическият съвет на Коалиция „БСП за България“, на която Вие сте председател, не е свикван и този факт предпоставя невъзможността за диалог, още по-малко за равнопоставеност на участниците в Коалицията, което иначе би било най-естествената форма на общуване между съратници. Това обстоятелство, което не говори за крепко коалиционно здраве и издава рецидивите на може би зле прикривана авторитарност, според мен е крайно непродуктивно като политическа практика за едно колективно дело, и то е, което ме кара да се обърна към Вас с това писмо.

Пиша Ви не само защото натрупаните мълчания достигнаха своя предел и не само защото негативното отношение към ПП „Нова Зора“ отбеляза отдавна застрашителен пик, а  поради скоротечния процес на накърняване на политическите цели на Коалицията, които прокламирахме и в които хиляди хора повярваха. Ние, „БСП за България“, твърдяхме, че ние сме промяната, че ние сме алтернативата, че едва ли не ние сме пътят, истина и животът; че ние сме волята и енергията на лява България; че сме и ще бъдем концентрираният патриотичен отпор на геноцидните политики и практики на прехода спрямо българския народ; че водени от Вас, чаровния и очакван образ на промяната в БСП, тръгваме на честен и открит разговор с народа за нови спасителни национални хоризонти и нови социални отговорности и приоритети.

Днес за съжаление от всичко това останаха по-скоро само намерения, отколкото някакви видими резултати. 


04.10.2017 г.

С мярка на непримиримост и всеотдайност

• или защо вярват на „Нова Зора” в Плевен

Това, което наричаме преход, разруши не само достоянията на българското общество в материалната сфера, но и нанесе неотвратима рана в идейната убеденост и отдаденост на хората на социалната кауза. Във време на срутени кумири и рухнали мечти, във време на резигнация и пълзящ нихилизъм стана почти невъзможно да намериш и да събереш на едно място и млади, и възрастни, които най-напред се интересуват от правдата и истината, а повече от всичко обичат най-вече отечеството си.

Има обаче и опровержения. Такъв е случаят с общинската и областна организация на ПП “Нова Зора” в гр. Плевен. Онези, които все още си спомнят и знаят какво е партиен и организационен живот, какво е идейна сплотеност и патриотизъм, които се интересуват как се постига това в днешни условия, може да потърсят Евгения Иванова, областен председател на партия “Нова Зора” в гр. Плевен. Тя е причината, аргументът и двигателят на една завидна организационна активност, с която трудно може да се похвали някоя друга обществена организация в града.


22.09.2017 г.

Тодор Живков: "Им един... Той България като чифлик ще я продаде"

Минчо МИНЧЕВ 

 

Връщам се там, където приключих наполовина своя разказ за срещата ми с Тодор Живков на 11 септември 1996 г. Накрая споменах и Москва и вече си мисля, че моето писание досущ заприличва на руска матрьошка: разказ в разказа, че и още един в добавък. Но така е в живота. Отдавна съм наясно, че нищо в него не става случайно и само за себе си. Колкото и несистемна да изглежда подредбата на случки и преживявания, в края на краищата излиза, че всичко е подчинено на удивителна закономерност и целеполагане, на една желязна логика и последователност. Тъкмо затова и споменах, че в онзи ден, на 12 ноември 1976 г., за втори път почувствах как омекнаха колената ми. Тодор Живков на сбогуване изрече сакралната препоръка за моя по-нататъшен път в живота, в смисъл, че нямало нищо по-достойно от това да карам влакове и да пиша такива стихове. Първият партиен и държавен ръководител, чиято дума не ставаше на две, си замина и увлечен и вглъбен в неразборията и шумотевицата на т. нар. мултипликационен подход, който тогава го занимаваше, едва ли можеше и да се досети дори, че всъщност в своята добронамереност и оценка е произнесъл една неотвратима присъда над моя съкровена тайна и мечта.

 

С две думи, налага се в този мой разказ в разказа да отворя страничка, и за кратко макар, да защриховам тогавашната двойствена същност на собствения си живот. Бях локомотивен машинист, дръзнал пряко безсъници, скорости и разстояния, да поеме по нелекия път на избраниците на словото. Поетът Андрей Германов ме бе наградил в един анонимен национален конкурс, а след като любимият ми поет е преценил, можех ли да не оправдая доверието му! По-трудно ще е за читателя – нему дължа извинение, но ако все пак съм спечелил поне неговия интерес, надявам се, ще дочете това мое свидетелство до края, в което разбира се, не аз, а Тодор Живков е истинският субект на историята, докато моя милост е само нейният неизкушен от славата за изключителност свидетел.


20.09.2017 г.

Тодор Живков - една друга история

 

Минчо МИНЧЕВ

 

Тази история съм я разказвал стотици пъти. Нея няма да я намерите в мемоарите на Тодор Живков. Причината е същата, поради която Пикасо не пише за срещите си с Иля Еренбург, а Еренбург пояснява, че те не са момент от биографията на великия художник, а само знаменателен факт от собствената му биография. И ако има нещо странно и в известен смисъл парадоксално дори, това е, че сядам в петък, на 8 септември, да опиша за първи път тази своя среща с Тодор Живков, която условно започна на същия ден и дата, само че през далечната 1996 г. Чувствам обаче още сега потребността да споделя, че го правя не за да подчертая някаква своя въобразена значимост. Слава богу, срещу тази широко разпространена зараза съм като имунизиран. „Смирение паче гордости”, е казал мъдрецът, а майка ми като ме учеше на ум и разум, все ми повтаряше, милата, тези думи още от времето, когато трудно схващах тяхното значение.

Но искам да кажа и друго. Имам куража да се надявам, че поколенията, родени в годините около вихрушката, която отнесе България не в третия, а в четвъртия свят, все някога ще преосмислят топонимията на свободата и демокрацията. И че в черния пантеон на всемирното зло до понятия като Харвардски проект и Вашингтонски консенсус те ще успеят да запишат и юдинските имена не само на някои нисши офицери за специални поръчки като Ричард Ран и Роналд Ът, но и имената на нашенските туземни колониални администратори като Андрей Луканов, Желю Желев и още плеяда майкопродавци и отцеругатели.

Не крия, че това е мечтата ми. И макар тя да не е само моя, вярвам, че ще се сбъдне, защото господ забавя, но не забравя. И той няма да изтърпи такава чудовищна несправедливост един цял народ да чезне и вехне, а шепа думбази, ограбили труда му, да се разпореждат бездушно с неговия живот. И дай боже, това мое свидетелство да бъде онази молитва за справедливост, онзи макар и малък щрих в образа на истината в битката й с лъжата, който бог ще разчете като молитва на седем милиона българи.

И така, на онзи 8 септември, петък, някъде около 11 часа, в кабинета ми на главен редактор на сп. “Железопътен транспорт” извъня телефонът. Не иззвъня, а по-скоро изпищя. Някой от техниците в сградата на ул. “Иван Вазов” 3 само преди дни бе бракувал стария безукорно работещ „Сименс” и сега вместо поизтритата шайба и благородния му звънец, имах един, с цвета на жаба, апарат с клавиши и с глас на мотоциклет, пришпорен с мръсна газ. Към многото поводи за напрежение в петък това, както ми обясниха „натовско дарение”, добавяше като повод и себе си. И аз всеки път вдигах слушалката нервно. Така беше и този път.

- Търся Минчо Минчев – обяви глас, който ми звучеше някак познато.

Отговорих троснато – аз съм.

- Ти, бе, момче – продължаваше гласът отсреща, - можеш ли да дойдеш при мен в понеделник в 2 часа?

И къде да дойда, отвърнах почти ядосано, някой ми предлагаше среща, без да обяви кой е, и без да назове къде е мястото й. Отсреща обаче простичко допълниха:

- На „Секвоя” 20.

Аз знаех кой живее на „Секвоя” 20, и в последвалата пауза успях да съобразя, че трябва да запитам кой се обажда. И чух краткото:

- Тодор Живков.


25.09.2016 г.

Генералът на българскта надежда

На националното съвещание в НДК на 10 септември, изненадващо и за самия себе си, поисках думата. Бяха говорили вече и председателят на БСП Корнелия Нинова, и кандидатите за президент и вицепрезидент ген. Румен Радев и Илияна Йотова. Дискусия нямаше. Видя се, че активът на БСП приема кандидатпрезидентската двойка. Открои се и замисълът на ръководството: в създадената от управляващите вътрешнополитическа обстановка на „тука има – тука няма”, във все по-недвусмислените опити на външни сили и интереси да бъде повлиян българският избирател в изборите за президент, коалиция „БСП лява България” се явява с твърда увереност, с ясни критерии в избора на своите кандидати и с добра кондиция в предстоящата изборна битка за победа. Разговорът и поставените въпроси от залата, с нюанси от организационно-технически характер, съвсем естествено вече сваляха политическия градус на събитието, започнало с горещи призиви за победа „по медковски”, сиреч, седем пъти подред! – от представителя на община Медковец Димитър Макавеев.

ген. Румен Радев и Илияна Йотова


страница: 1  2  ...  43  44 
07.02.2013 г.

На какво ни учи референдумът за АЕЦ?

Минчо МИНЧЕВ

Лесно е да кажем, че ако мързелът и апатията са прояви на демократично мислене, бойкотиралите допитването граждани си заслужават и управниците, и бедността. И да добавим, разбира се, че политиците, които ги отблъснаха от урните, заслужават всеобщо презрение и забрава от историята. Но само това няма да бъде достатъчно.
На 27 януари 2013 г. в полицейска България, управлявана от Бойко Борисов, се проведе първото от 24 години насам всенародно допитване. Социолози и политолози казват, че за първи път не е имало купуване на гласове и „изборен туризъм”. Поради отсъствието на материално стимулиране циганите не проявиха никакъв интерес към вота, а в бастионите на ДПС у нас и в Турция бе отбелязана рекордно ниска избирателна активност. Но защо и българите не упражниха правото си на глас, а постъпиха като „немотивирани” цигани или като гражданите с турско етническо самосъзнание?
Благодарение на управляващите от ГЕРБ и на поддакващите им „сестрински партии” от ЕНП, които представят резултатите от допитването като победа и доказателство за своята „демократичност”, този прощъпалник на пряката демокрация бе опорочен от тях изначално. Първо, чрез неизпълнимото условие в закона за валидност на референдума, където вината е творение от времето на тройната коалиция (условие в закона е в допитването да са участвали поне толкова граждани, колкото на последните парламентарни избори). Второ, чрез преформулирането на въпроса, под който се бяха подписали над 770 000 граждани, при което от формулировката отпадна АЕЦ „Белене”, заменена с мъглявия израз „нова ядрена централа”. Трето, с внушението, че като се каже „нова ядрена централа”, се подразбира точно АЕЦ „Белене”. Четвърто, с диаметрално противоположното отношение към изграждането на АЕЦ от страна на министър-председателя Бойко Борисов и герберските активисти. В началото на кампанията преди референдума позицията им беше „да”; в края - „три пъти “Не!”. За объркването и отблъскването на избирателите съдействаха и лупингите на така наречената традиционна десница. Нейната позиция беше от призив за бойкот към подкана да се гласува с „не”. Така Иван Костов, Иван Иванов и Надежда Нейнски разчистиха терена за бойкота на АЕЦ „Белене” от страна на СДС и „България на гражданите”, начело с Меглена Кунева. Г-жа Кунева, разбира се, без никакво угризение на съвестта заради погребаните от нея 5-и и 6-и блок на АЕЦ „Козлодуй”, се направи на защитник на българските национални интереси. Благодарение на съортачването, „макар и с отвращение”, на Борисов, Костов, Емил Кабаиванов, Яне Янев и Меглена Кунева – на практика всички противници на Втора атомна – успяха така да отвратят българите, че те да предпочетат да пазят топлото, вместо да заявят своето одобрение или неодобрение на ядрената енергетика. Противоестественият антибългарски съюз на тези субекти не попречи обаче на Иван Костов да изрази загриженост от липсата на европейско мислене (заради преобладаването на гласовете „да” на участващите в допитването). А антиядреният „експерт” Иван Иванов квалифицира подкрепата на проекта АЕЦ „Белене” от страна на „Коалиция за България”, ПП „Атака” и ВМРО като „червено-кафява коалиция”. Сякаш коалицията от безродници като тях двамата и компания е еманация на висш европеизъм и демократизъм? Да не говорим за симулативната „подкрепа” на атомната енергетика от страна на ДПС. Тя се изрази чрез присъствието на Лютви Местан на пресконференцията на „Коалиция за България” в нощта след референдума и чрез фактическия бойкот на допитването по места, както в Кърджали например. Както се вижда, в правилни води се отля вотът на ДПС. За комшийската мелница вода ще има.
Нейсе. Понеже ЦИК се труди почти три денонощия, за да сведе активността на участниците до 20,22 % и едва не осуети повторното обсъждане на темата в парламента, може да се очакват и обжалвания на този резултат. Бихме казали, не без основание заради близо 800-хилядите фантоми в избирателните списъци, включително мъртви столетници и живущи в чужбина, запазили според ГРАО постоянните си адреси в България. Това е още по-парадоксално, защото населението на Р България е паднало под 7 000 000 души, а ЦИК изкарва броя на потенциалните гласоподаватели на 6 950 000 души! И на тази база изчислява избирателната активност! Та това дори не е фокус. Отделна е темата за повтарящия се безпорядък при предаването на секционните протоколи в РИК, където всичко силно намирисва на умисъл. Но за това четете “Познайте кой ще дойде на вечеря”. Така че анализаторите е по-добре да се занимават с хората, които реално са гласували на референдума. А те, според съобщението на ЦИК, с “да” на развитието на атомната енергетика и изграждането на нова ядрена централа, са отговорили 60, 6 %, срещу 38 %, отговорили с „не”. А невалидните бюлетини са 1,4%. Заради това съотношение агенциите „Ройтерс” и „Асошиейтед прес” прецениха референдума като поражение за Бойко Борисов. Тази констатация вися един час на Dir.bg, след което мистериозно изчезна и бе заменена със съобщение за посещението на Бойко Борисов във “ВМЗ Сопот” и „помирението” му с Даниела Генкова, която му беше подарила глава лук и филия хляб, а той я порица, че носела златни пръстени.
Всичко, изнесено дотук, е вярно и не се нуждае от много обяснения. Има и други аспекти, които не са посочени, но те по-скоро изразяват основното качество на това антибългарско сборище – наглостта, която им е изначално присъща и която сама по себе си е отвращаваща. Това обаче, което ни интересува нас, в „Нова Зора”, е нещо съвсем различно. А ни интересува, дали ние, които подкрепяхме референдума, които гласувахме за него и призовавахме и други да гласуват като нас, успяхме да постигнем максимума в защита на този съзидателен проект от изключително значение за българското бъдеще. И ако все пак постигнахме необходимото за връщането на въпроса в парламента, макар и трудно, то какви са поуките, които трябва да извлечем от сблъсъка с антибългарските сили.
Най-напред, какво е важно да признаем? Трябва да признаем, че в хода на кампанията се откроиха редица, образно казано, структурни дефицити, които бяха оръжие и станаха предпоставка за спечелване на информационната война от противниците на референдума, и още по-конкретно, от противниците на проекта АЕЦ „Белене”.
В какво се изразяват тези дефицити? Първо, открои се със страшна сила отсъствието на надеждна и убедителна медийна подкрепа. Ако трябва да се изразим на военен език, съотношението на силите на информационното бойно поле, според наши, в “Нова Зора” пресмятания, бе едно към девет в полза на противника. И трябва да признаем, че това негово подавляващо предимство доведе до загубата на десетки, ако не и на стотици хиляди подкрепящи идеята гласове. Просто антипропагандата успя да отклони тези хора от участие в референдума, или да ги настрои срещу основната му идея.
Второ, видя се, че практиката на т. нар. тв-клипове с трафаретни призиви за подкрепа е образец на неефективност и се превръща в това, което народът определя като „хаби пари”. Този тип послания са неубедителни, особено когато става въпрос за кауза, при това от национално значение. И те са неубедителни не защото не казват истината, или пък не я казват по най-добрия начин, а защото, потънали в медийното море от реклами, губят от убедителността на своето съдържание, обезличават се в кампанийния шум на предложенията за продажби, препоръки и прочее, изравняват се с тях и стигат до хората не като съдбовен въпрос за бъдещето на нацията и държавността, а като потребителска дилема: да купя, или да не купя?
Трето, за пореден път лъсна истината, че „Коалиция за България”, извън вестниците „Дума”, „Земя” и „Нова Зора”, няма други информационни посредници за своите идеи и истини. Отсъствието на електронна медиа, на единен координационен център, на обща информационна концепция и политика не може да бъде компенсирано само с убедителните изяви на председателя на коалицията Сергей Станишев и на изявени партийни авторитети от БСП като Румен Овчаров, Румен Петков, Янаки Стоилов и Петър Димитров. Справедливостта изисква да се изтъкне, че в дните и седмиците, предхождащи референдума, единствената електронна медиа, която работеше в подкрепа на референдума, бе телевизия „Алфа” на ПП „Атака”. Тя работеше непрестанно, и трябва да кажем, че работеше успешно, и бе убедителна в диалога си с гражданите на България, и с позицията си да гласуват с „да” за развитието на ядрената енергетика. И заслугата на тази медиа следва да се признае.
Въобще участието на ПП „Атака” и на ВМРО в кампанията, доколкото потенциалът на партиите в „Коалиция за България” не беше активиран и успешно използван, способстваше да бъде изведен националният дебат извън параметрите на противостоенето ГЕРБ – БСП. Тяхната кампания придаде надпартийни измерения на сблъсъка на мненията и който имаше очи и уши, успя да види и да чуе, че каузата за България и българското бъдеще може да има нови координати и неочаквано нови съюзи. И че когато става дума за България, социалната кауза и патриотизмът трябва да вървят рамо до рамо. За нас, в „Нова Зора”, това разбиране е от първостепенно значение независимо от всевъзможните стари грехове, стари противостояния, раздори, огорчения или неудачи в политическото общуване с един или друг партиен субект. А референдумът и последните политически сътресения поставят на ново изпитание понятия като патриотизъм и отговорност.
Четвърто, и това е особено съществено за споменатите по-горе структурни дефицити, които предопределят пътищата и решенията, с които могат да бъдат постигнати обществените задачи и идеи.
Ние в „Нова Зора” сме хора на лявата политическа култура. Тази наша ценностна характеристика е добре известна и винаги е предопределяла участието ни и мястото ни в съответни съюзи и каузи. И нещо повече, винаги е откроявала позицията ни при оценката и осмислянето на миналото и настоящето, на теорията (отдавна загърбена), и на практиката (може би умишлено изоставена). Това е подчертавало и разбирането ни за пътя на всяка лява и национална сила, която се стреми да реши най-съществените обществени задачи, както и средствата, с които тези решения могат да бъдат постигнати. В този смисъл ние убедено заявяваме, че лява партия или коалиция, която възнамерява да води битка за доверието на хората в България и да търси тяхната подкрепа, ще трябва да открие или създаде ефективна синдикална присъдружна организация. В противен случай задачата става почти нерешима. За съжаление, както никъде другаде в Европа не се случи, синдикалните организации в България се обявиха за десни и по същество изоставиха, за да не кажа предадоха, интересите на хората на труда. Затова и за изпълнението на девиза на ПП “Нова Зора” „Да си върнем България, която загубихме”, ние съвсем разбираемо не посочваме срок. И ще си позволя да го кажа, затова може би и лозунгът „За нова социална България”, макар и вдъхновяващ, не е така лесно действено осъществим.
По време на референдума течеше стачката на работниците от “ВМЗ Сопот”. След 27 януари последваха протести пред Министерския съвет и пред Министерството на транспорта срещу продажбата на “Товарни превози – БДЖ”. Но всичките тези съдбовни проблеми от живота на хората, които засягаха тяхното професионално бъдеще и решаваха проблемите за хляба, останаха някак встрани от погледа и вниманието на партиите. Каквато вече 23 години е практиката в това отношение. Разбира се, ние в „Нова Зора” тепърва създаваме своите структури, все още има хора, в Сопот например, които малко са чували за нас, или пък въобще не са чували, нито пък са чели вестника ни. Доверието поначало изисква натрупване на критична маса, гаранция за която е изминатият път, утвърждаване на обявените ценности, принципи и характер. Отсъствието на ресурс, фактът, че тръгваме от кота нула, че не сме онаследявали нито структури, нито кадри, нито контакти и съюзи, да не говорим за организационен опит и за морален капитал, които тепърва изграждаме, са обяснение, но все пак не са извинение. Така или иначе, истински синдикат, защитник на хората на труда, трябва да има. И докато такъв няма, ще липсва и точният адресат на политическата дейност на партиите на социалната кауза. В България това са шест комунистически партии, една социалистическа и неизвестен брой социалдемократически. Мостът между тях и тези партии, които се осъзнават като защитници на националните ценности и интереси, като пазители на неизменните величини като любов към Отечеството, родолюбие и родова памет, засега ляга върху плещите на ПП „Нова Зора”., Но всички наши членове и симпатизанти, всички верни читатели на вестника би трябвало да са наясно, че истинският субект на доверието са всъщност самите те, тяхната дейност, тяхната последователност и честност, тяхната принципност и преданост пред Бог, народ и Отечество. И в това е общата ни отговорност в осъществяването на прекрасната идея за Единния национален фронт като форма на концентрация на националната енергия, който да предложи на българското общество единствената спасителна за него доктрина: нов обществен договор, за нови социални отговорности и нови национални приоритети в условията на тази всеобхватна духовна, материална и културна криза. В условията на вилнеещия по българските земи геноцидно-изтребителен модел, който, ако не си подадем ръце, ще изтрие не само нацията ни, но и спомена за нейната държавност дори.
Отивайки по-надалеч и извън темата на синдикалността като съюзник в битката за българското бъдеще, ще отбележа и нещо още по-тревожно: заплахата от кантонизацията на българската територия след 23 години неуморна работа в това отношение на майкопродавци и отцеругатели вече не е актуална. Трудно ми е да го призная, но според мен тя е вече един отминал етап. Дотолкова е напреднал демонтажът на българската държавност и дотолкова ръждата на нихилизма и безотговорността за българското бъдеще са станали характеристика на времето, в което живеем. На дневен ред е битката за цялото българско наследство: и като територия, и като история, и като културно достояние. Затова ще повторя думите на поета: Сираци сме на вечността! И ако се огледаме добре, ще видим, че нямаме нито надеждни съюзници, нито верни приятели. И че можем и трябва да разчитаме преди всичко на собствените си национални сили. Това всеки български патриот, националист, социалист, демократ и прочее трябва да осъзнае това. Защото както казваше Николай Хайтов, загубим ли България, загубили сме всичко.