Кой се страхува от ЕНФ?

Проф. Евгений ГИНДЕВ

Факт е, че в „лявото” обществено пространство все повече се говори и обсъжда идеята за Единен ляв национален фронт, като единствена реална алтернатива на управляващия единен десен фронт. И нещо повече – като спасителна материална сила, акумулирала остатъчната народна енергия и способна да се пребори за властта. И колкото повече идеята намира поддръжка сред трудовите хора, сред мнозинството от българите, толкова повече се засилва нейното отрицание от много ръководни дейци на „леви” политически субекти. Това не предизвиква кой знае какво учудване, просто е потвърждение на неприятната истина колко бързо се забравят поуките на историята и колко бързо възтържествува първобитният егоистичен инстинкт. Та нали първото съветско правителство след Октомврийската революция беше коалиционно правителство от „леви” сили – болшевики и есери? Първите правителства в бившите социалистически страни бяха продукт на още по-широки коалиции - в правителството на Кимон Георгиев имаше само четирима министри-комунисти. Как и защо се забравят подобни примери?

Идеята за Единен ляв национален фронт не е само идея на ПП „Нова Зора”, или на която е да е друга „лява” партия. За съюзници на пролетариата в борбата му срещу властта на капитала се говори още в класическия марксизъм. „Велика заслуга на Ленин пред руската революция беше разкриването на всички опити чрез завъртени и празни фрази и термини да се предават интересите на работническата класа, да се отдават тези интереси на буржоазните своеволия. Революционно-демократична диктатура на пролетариата и селячеството вместо диктатура на буржоазията, бойкот на парламентарната говорилня и въоръжено въстание вместо участие в парламента, идея за „ляв блок” (курсив Е.Г.), когато буржоазният парламент все пак е налице, и използване на парламентарната трибуна за извънпарламентарна борба и срещу „пазенето” на буржоазния парламент – това е тактиката, развита от Ленин в брушурите: „Двете тактики” и „Победата на кадетите”. (Й. Сталин, в. „Правда”, бр. 86/1920 г.)
За първи път въпросът за Единния фронт в практическата плоскост се постави на 3-ия конгрес на Коминтерна от Ленин. Веднага щом схвана, че следвоенното революционно настъпление на работниците от Средна Европа е спряно, Ленин формулира и предлага политика на единни работнически фронтове. Той много добре разбира, че е немислимо каквото и да е организационно-политическо единство с ревизионистите – предатели на работническото движение. Но Ленин знаеше също, че като се имат предвид общите желания и стремежи на широките трудещи се маси, въпреки реакционното ръководство, може да се постигне известно практическо сътрудничество между работниците за осъществяване на ограничени цели в областта на икономическата и политическата борба. На заседанията на Изпълкома през декември 1921 г. и февруари 1922 г. тази политика бе грижливо формулирана и поставена на обсъждане пред световното работническо движение.
Четвъртият конгрес на Коминтерна разгледа отново въпроса за Единния фронт, отбеляза нарасналата опасност от настъпващия фашизъм и подробно обсъди възможността за правителство на Единния фронт.
Петият конгрес задълбочи обсъждането на въпросите за Единния фронт. В приетата резолюция се подчертава, че „единният фронт трябва да се изгражда на базата на единство отдолу с редовите членове, от една страна, и от друга – на преговори с ръководствата, но никога само на базата на споразумение с последните”. Писателят, поетът и драматургът Бертолд Брехт пише своята знаменита „Песен за единния фронт”.
Набелязващите се промени в първоначалния замисъл за Единния фронт се дължаха на сериозните промени в икономико-политическата обстановка в света. Капитализмът беше стъпил във фаза на стабилизация и нов разцвет. Това даде допълнителни аргументи на опортюнистите в тяхната борба срещу революционните настроения на масите. Особено тежък аргумент се оказа “новият американски капитализъм”, изразен с популярния тогава лозунг “Форд победи Маркс”. Очерта се изместване на идеологическата борба от философията към икономиката и оттам – към точните науки. Започна периодът на научната организация на труда. От тази организация непосредствено следваше, че стачките са ненужни и дори вредни, че настъпва ерата на класово сътрудничество. Европейските социалдемократи обявиха, че “социалният въпрос е решен в рамките на капитализма”. Видният германски теоретик-социалдемократ Хилфердинг заяви на партийния конгрес в Кил (1927): “Ние живеем в период, когато капитализмът вече е надминал фазата на свободната конкуренция и на стихийното действие на пазарните закони и навлизаме в епохата на капиталистическата организираност на стопанството... отиваме към организирана икономика”.
Засиленият контрол на държавата върху условията на труда, общата тенденция към държавен капитализъм и превръщането на профсъюзите в изпълнителни органи на капиталистическото общество, всичко това беше въздигнато от теоретиците на реформизма в икономическа демокрация и преход към социализъм. През 1934 г. Георги Димитров със загриженост пише в дневника си: “Аз много мислих в германския затвор защо – след като нашето учение е правилно – в решаващия момент милиони работници не тръгват с нас, а отиват при социалдемокрацията, която е действала толкова предателски, или - както в Германия - дори отиват при националсоциалистите... Мисля, че главната причина е в нашата система на пропаганда, в неправилния подход към европейските работници”.
На тези въпроси и проблеми отговор даде 7-мият конгрес на Коминтерна и забележителният доклад на Георги Димитров “Настъплението на фашизма и задачите на Комунистическия интернационал в борбата за единство на работническата класа против фашизма”. Като обръща внимание, че единният пролетарски фронт е недостатъчно политическо средство в борбата против фашизма, настъплението на капитала и войната, Георги Димитров заявява, че върху основата на единния фронт е нужно да се създаде широк народен антифашистки фронт. Издигнатата идея за широк народен антифашистки фронт в онова бурно предвоенно време трябва да се признае за възможно най-правилната. От момента на неговото образуване в дадена страна комунистите трябваше да говорят не само от името на работническата класа, а от името на целия народ.
Практиката на народния антифашистки фронт показа и сериозни вътрешни противоречия в самата идея за фронта.

Оказа се, че неговото създаване, функциониране и ефикасност са възможни само при върхови, пикови исторически моменти, когато на карта са заложени не само класови, но и планетарни, общочовешки интереси. Но обединяването в единен фронт на коренно разнородни политически субекти, преследващи различни крайни цели, прави обединението крехко и неспособно да задържи единството след достигането на общата цел. Дори във вихъра на Втората световна война Единният фронт в Европа практически не функционираше. Във Франция, Италия, Чехословакия, Полша, Югославия, Гърция до края на войната действаха две съпротиви, независимо една от друга, а често и враждуващи помежду си (Полша, Югославия, Гърция). Политиката за Единен фронт си остана кризисна политика. В тази връзка е много интересна позицията на Сталин. Макар че изразява съгласие с идеите на Г. Димитров и подкрепя тезата за “демократична диктатура на работническата класа” след завземането на властта от Единния фронт (това е праобразът на народните демокрации: организиране на производство без окончателно премахване на частнокапиталистическата собственост, работнически контрол над производството, управление на държавата от работническата класа заедно със своите съюзници в борбата против фашизма - дребната буржоазия и селяните), Сталин остава скептичен по някои изводи, върху които се гради тезата.
Сталин възразява срещу извода, че главната пречка за привличането на мнозинството от работническата класа към каузата на социализма и комунизма е неефикасната пропаганда и агитация. Сталин смята, че “главната причина лежи в историческото развитие – в историческите връзки на европейските работнически маси с буржоазната демокрация”. Сталин подчертава, че преминаването на европейската буржоазия от демокрация към фашизма прави безсмислена борбата на работниците за парламентарна демокрация.
Имайки предвид позициите на социалдемократическите лидери, Сталин остава привърженик на изграждането на Единния фронт “отдолу”, без да се правят опити за споразумяване “отгоре”. Сталин се позовава на реакцията на “стълбовете” на европейската социалдемокрация на решенията на 7-мия конгрес на Коминтерна: К. Кауцки публикува голяма статия “Мисли за единния фронт”, в която съзира прокарване (пробутване) по нов начин на диктатурата на пролетариата и предлага друг лозунг: “Единен фронт за спасяване и възстановяване на демокрацията”. Фридрих Адлер праща циркулярно писмо до всички членове на Социалистическия работнически интернационал, в което ги заклева да не вярват на решенията на седмия конгрес на Коминтерна.
Сталин отхвърля твърдението, че в Европа има революционна ситуация и че всяко по-драстично изразено работническо или народно недоволство трябва да се обявява за въстание (имат се предвид февруарските събитията през 1934 г. в Австрия). “Подобни изригвания не са въстание, те са въоръжена съпротива” - казва Сталин (позицията на Сталин става по-ясна, ако припомним, че Австрийската комунистическа партия преценява събитията като начало на борбата за съветска власт и издига лозунга: “От февруарското въстание, напред към червения Октомври!”).
Имайки предвид настъплението на фашизма и нацизма и бързата милитаризация на Германия, Сталин препоръчва комунистите да не се изказват против буржоазни правителства, които са за мир. Става ясно, че Сталин разглежда Единния фронт като спомагателно средство в революционната борба на пролетариата и обвързва неговото устойчиво съществуване и във формата на демократична диктатура на работническата класа като функция от съотношението на класовите сили и главно – от съотношението на силите на международната арена. Така например във всички страни от постсоциалистическия лагер - формално или не толкова, - управлението беше коалиционно и имено това коалиционно управление реализираше своеобразната форма на диктатурата на пролетариата (днешните „демократи” наричат съюзниците на комунистическите партии при социализма „казионни партии”, като че ли те самите не са казионни в много по-голяма степен). По отношение на начина на изграждането на Единния фронт тезите на Ленин и Сталин съвпадат.
Така описаната история на
идеята за Единния фронт
поразително напомня
обстановката в България
и в света днес
За какво става дума?
1. Имаме разпадане на европейската социалистическа система и планетарно стабилизиране на капитализма.
2. Имаме колапс на комунистическите партии в постсоциалистическите страни и масово прехвърляне на „комунистическия елит” в редовете на банкрутиралата социалдемокрация.
3. Световната икономика търпи бързи и драстични промени, които видоизменят характера на труда и следователно манталитета на хората, които се трудят. Съвсем скоро виден български „ляв” журналист безапелационно заяви, че „въпросът за собствеността е решен”.
4. Капитализмът става все по-нагъл, агресивен и безжалостен и относителното обедняване на населението набира скорост.
5. Набелязват се тенденции към капиталистически тоталитаризъм и дори към фашизъм.
6. Нараства отрицателната протестна енергия у хората, наред с нарастването на продажността на голяма част от „левите” политици.
Няма съмнение, че „левите” хора – по убеждение или по инстинкт - са най-малко 70 %. Това е огромна потенциална сила. И убедените, и инстинктивните, чувстват огромната несправедливост и жестокост на съществуващата обществено-икономическа система и търсят не само алтернатива – за повечето алтернативата е ясна, – а политически субект, който е в състояние да реализира тази алтернатива. Фалшивите и демагогски лозунги на прехода умряха, но нови не се родиха. Ето един пример.
Съвременните социологически изследвания убедително показват, че мнозинството от народа не се вълнува от „свободата на словото”, не го впечатлява дали някоя стихосбирка или театрална постановка е забранена. В края на месец март 2010 г. руският Левада-център публикува резултатите от социологическо изледване за предпочитанията на руснаците към различните видове „свободи”.
Първите три места заемат социалните гаранции: защита от държавата при болест, бедност или безработица (55 % и 1-во място); възможността да купиш, каквото искаш (53 % и 2-ро място); възможност за избор на професия (3-то място). Прословутите политически свободи са оказаха “аутсайдери”, докато първите три позиции трудно може да се приемат за граждански свободи. Ето за какво става дума: право за свободно избиране на местожителство (45% и 5-о място), свобода на словото (42% и 6-о място), право да си решаваш проблемите в съда (40% и 7-мо място), право на частна собственост (38% и 8-мо място), свобода от държавен контрол (22% и 12-о място), право на митинги (10%). Резултатите от изследването бяха определени като демонстрирана склонност към патриархална зависимост и инфантилизъм. Но друго от организация като Левада-център не може и да се очаква – тя е един от рупорите и инструментите на глобализма в Русия.
Интерпретацията е съвсем друга: пълна капитулация и провал на основните лозунги на „нежните революции” и тържество на марксическата постановка за доминиране на материалните (социални) изисквания над идеалните норми („Независимая газета” от 31.05.2010 г.). За съжаление показва се и друго – детската наивност на хората, на народа, изразяваща се в утопичното желание за социална попара. Това е желанието да се ползват със социалната закрила на социализма, наред с възможността да забогатяват. Личният човешки егоизъм още един път триумфира над трезвата и перспективна оценка на обстоятелствата.
Всичко започна, когато социалистическата партокрация реши, че е безсмислено да се води планетарна борба за комунистическата идея и сключи тайно споразумение с буржоазията и капиталистите за исторически компромис, изразяващ се уж в конвергенция между капитализма и социализма, а поради неговата принципна невъзможност – в изчезването на социалистическия лагер. Това беше гледната точка на комунистическия „елит” - той повече не искаше да крие от обществото своето привилегировано съществуване. Номенклатурата разчиташе на своя част от световния процес, присвояван дотогава от империалистическите управляващи „елити”. Но естествено, беше излъгана. Такава продажна група не можа да се състои дори като хищник и е обречена да бъде унищожена от тези, които разчиташе да бъдат нейни партньори. Такава е съдбата на много народни избраници. Профсъюзните вождове например изведнъж осъзнават, че им е по-приятно да обядват с ръководителите на компаниите в разкошните ресторанти, отколкото да разговарят с работниците във фабричните дворове. Те са обхванати от когнитивен дисонанс – като че ли забравят, че босовете обядват с тях, защото са избрани от работниците, а работниците са ги избрали, за да защитават техните интереси. Но вместо това профсъюзните ръководители (това се отнася за цялата партокрация), се прехвърлят идейно към собствениците, с които прекарват важна част от своя живот и по същество стават предатели на работническата класа.
Подобна тенденция не беше тайна за първите строители на социализма в Съветския съюз. Веднага след Октомврийската революция партийното ръководство беше силно обезпокоено от  привързаността на създаващата се партийна и съветска номенклатура към служебните привилегии. Тогава се смяташе, че главната роля на партията не трябва да бъде толкова ръководната й роля в икономиката, колкото предпазването на партийния „елит” от развращаване, т. е., нещо като нравствена полиция. Сама по себе си идеята не беше толкова лоша, но се оказа трудно съвместима с реалността.
Има определени неща, трудно съвместими с функционирането на държавния организъм. Ще отбележим две: бюрокрацията и неизбежната дистанция между управляващи и народ. И ако с бюрокрацията е разбираемо, с „дистанцията” не е така. Каквото и да говорим, не може министър-председател да ходи с колело на работа и не може при президента всеки да влиза, когато си иска, и той да живее в комунална квартира.
Какъв е изходът? Те са два. Първо, съзнанието да предпазва ръководителите от безнравствени постъпки и да подсказва какво иска народът от тях. Второ, партията да поеме трансмисията между народ и „елит”, нейните членове да демонстрират високи етажи на нравственост, да бъдат „с народа” и да озвучават неговите желания и претенции.
Състоянието на мисленето на масите в България продължава да остава на ниско идейно и политическо равнище и това допълнително улеснява партокрацията от всички разцветки да господства над тях. На 1.07.т. г., във в. „Дума”, обикновен партиен член на БСП, секретар на ППО в Габрово, Ангел Илиев Ангелов, сподели с читателите своите мисли по повод присъствието си на кръглата маса „Политика, граждани и медии”, която вестникът организира на 11.06. т. г. в Габрово. След като описва своите чувства и преживявания Г.И. Ангелов прави извода: „Ще успокоя привържениците на левите идеи от моето поколение (член съм на БКП от 1952 г.), че Социалистическата партия, с тези млади кадри, които видях на конференцията в Габрово, се превръща вече и в партия на бъдещето”. Ще разочаровам „старите кадри” на БСП – това е утопия. Ръководството на БСП е заразено от капитализъм, то не вижда нито себе си, нито партията в други житейски условия. Неговите управленските подходи са добре характеризирани от Лозан Такев в статия във в. „Дума” от 7.07.т.г. „Една голяма годишнина е в календара ни - 160 години от рождението на патриарха на българската литуратура, най-изявеният русофил Иван Вазов, писател, общественик, министър, дори феодален старец, според речника на министър Дянков. По този повод се обърнах за подкрепа и съдействие за нейното отбелязване към ръководството на най-голямата политическа сила у нас - БСП. Още преди три-четири месеца. Косвено ми бе отговорено, че се налага да се подготви писмена анотация за необходимостта от подобна подкрепа, нещо като „пиар обяснение” каква ще е ползата за БСП, ако подкрепи много скромно финансово издание по повод годишнината. Почти приех обидно да обяснявам необходимостта от подобен литературен факт... А може би така трябваше преди време да се изисква писмено анотиране на необходимостта от участието на редица чалга певци, на “Комиците” в кампаниите на БСП за изборите... Преслава и Анелия доведоха хиляди деца в градинките да пеят с тях “яките” си парчета, Азис събра населението на Смолян, “Комиците” правиха кампания с фокусите на Ненчо и Ненка в Южния парк пред двеста избиратели... А отклонихме видни български артисти и певци заради цитираните по-горе участници в кампанията на БСП за поредни избори... Комиците и смешниците спечелиха, БСП загуби и избори, и доверие, и интелигенцията си...
Такова издание излезе и без финансовото съдействие на НС на БСП. А ползата за БСП, продължавам да смятам, щеше при всички положения да е по-голяма дори от участието й в тройна коалиция с наследници на Фердинанд и Осман, довело я до пагубни резултати след това”.
Просто е поразително, какви сметкаджии се извъдиха партийните босове – каква щяла да бъде ползата за БСП. Изглежда, че подценяването на идеалното заедно с поведенческия анализ продължава да остава ахилесовата пета на партийните анализатори. Така доникъде няма да се стигне. Впрочем, ще се стигне до съвременна, модерна, малка, парламентарна партия – мечтата на някои партийни ръководители от зората на прехода. Важното в случая е на парламентарни избори да се надскочи 4-процентната бариера, а това ще стане и при 100–200 000 души електорална подкрепа – заблудени и ошашавени има достатъчно. Това е достатъчно и за 20-30 депутати, което напълно задоволява върха на партийната върхушка и е мотив за непрекъснат прилив на нови и нови кадри, които искат да се „реализират”.
От Единния фронт се страхуват партийните чиновници и бюрократи, чиято основна цел е депутатското кресло или в националния парламент, или в местните парламенти. Те не искат да работят за общото благо. Те работят за своето лично, егоистично благо. Тях не ги интересуват интересите на трудовите хора. Тях ги интересува собствения интерес. Точно затова е нужно
изграждането на Единния
фронт да започне отдолу
като непрекъснато нараства натискът за единство към партийните върхове. Тези върхове трябва да бъдат принудени да работят за Единния фронт, или да си отидат. Ако някой още не е разбрал нуждата от Единен ляв национален фронт в този кризисен за страната момент, той няма какво да прави в „лявата” политика. Той е ненужен и е безнадежден случай.
Видни политмистици и политманипулатори от БСП се мъчат да настройват членове и симпатизанти на партията срещу Единния фронт, като ги плашат с разтваряне на партията в „безликата маса”, в загубването на нейната идентичност. Подобни твърдения не могат да се класифицират по друг начин освен като политическо безочие. Та каква идентичност има днес БСП, та да я губи за в бъдеще? Идентичността е като девствеността – загубиш ли я един път, няма връщане назад. Голяма част от „безликата маса” са бивши членове на БСП, напуснали я поради отвращение от нейната идейна мутация. Повечето от останалите й членове са честни и почтени трудови хора, останали привърженици на забравените и отхвърлени идеали и верни на изискването на старите устави за партийно единство. Те са добре дошли в Единния фронт, те трябва да бъдат в Единния фронт. Единният фронт тежнее към превръщането си в Национален фронт, който да приюти и „леви”, и „десни”, и дори тези, на които не им дреме нито за „леви”, нито за „десни”.
Не вярвайте, когато ви говорят за икономическа или финансова криза – лъжат ви, за да ви изсмучат всички жизнени сили. Кризата е системна и затова е толкова дълбока и всеобхватна. Затова трябва да се премахне съществуващата капиталистическа система. Няма друг избор. Признават този факт и президентът на САЩ, и президентът на Франция, и най-богатият човек на света Бил Гейтс. Не го признава само председателят на БСП.
Като черен хумор звучат някои негови послания, че днес „по същество на изповядваните ценности и политика, различия между социалисти и социалдемократи няма”, че „БСП не се бори и няма да строи някакъв бъдещ нов обществен строй”, че демократическият социализъм „като идеал на БСП, е тенденция в развитието на съвременото капиталистическо общество”, тъй като то е „непрекъснат процес на усъвършенстване, обществен договор, при който се управлява така, че непрекъснато се повишават социалните придобивки, подобряват се условията на живот, повишава се жизненият стандарт на всички граждани”. Четеш и сравняваш със съвсем други оценки:
„Капитализмът създаде чудовищно несправедлив ред. Трябва да се създаде друго общество, в което печалбите и богатството да бъдат обявени за пороци” – това е Бил Гейтс, най-богатият човек на планетата. „Капитализмът се провали. Той и занапред ще ни сервира все нови и нови кризи” – това са Барак Обама и Никола Саркози.
Е, добре. На кого да вярваме: на Сергей Станишев, или на Бил Гейтс, Барак Обама и Никола Саркози? На социалистта-социал-демократ, или на ръководителите на най-мощните капиталистически държави и на най-големия капиталист? По-добре е да се вслушаме в гласовете на историята, които съветват: буржоазният парламент трябва да се използва преди всичко като трибуна за подготовка и организация на извънпарламентарната борба. Признайте честно: как ви изглежда днешната парламентарна опозиция? Какво знаете за нея и как се отразява нейната опозиционност върху съдбата на България? Ще ви кажа: НДСВ се възражда, ДПС се споразумя с правителството на ГЕРБ. БСП обра „пешкира” и продължава да го обира.
Ще има възмутени „демократи” – това са призиви към революция, ще запелтечат те. Но извънпарламентарната борба не е само революция. Тя съдържа достатъчно конституционни форми за натиск отдолу – демонстрации, стачки, масови протести, петиции, различни форуми, призиви за гражданско неподчинение. Бедна ви е фантазията какви неочаквани форми може да предложи извънпарламентарният натиск.

През 70-те години на 20 в. английските железничари изнамериха оригинален натиск за протест – те обявиха, че от тази и тази дата железниците започват да работят точно и само по предписаните правила. И какво стана? Нито един влак не излезе на линия – железопътното движение замря. Това е просто за сведение на големите любители и адепти на правилата.
При управление като на ГЕРБ, когато на националния хоризонт се мержелеят наченките на фашизма, извънпарламентарната борба е мощен и ефикасен натиск за налагане на народната воля. Не е време за хербарийна политика, когато от парламентарната трибуна политически пигмеи изглеждат като великани. При народа и заедно с народа – това е повелята на Единния ляв национален фронт. Самото време е време разделно: или - или. Всеки трети път е гибелен за левите сили. Това не е измишльотина на автора – казал го е и го е обосновал Славой Жижек (в. „Трудовая Россия”, бр.188/2003 г.).
Да се обединим, за да напривим невъзможното, защото за трудното е нужно повече време!

в. "Нова Зора" - брой 28 - 13 юли 2010 г.